Агата Кристи - Смърт край Нил

— Бих искала тук да има повече млади хора заради теб — въздъхна тя.

Тим Алертън поклати решително глава.

— А аз не. Двамата чудесно се разбираме без чужди хора.

— Ти би искал Джоана да е тук.

— Не. — Гласът му прозвуча неочаквано твърдо. — Изобщо не си права. Джоана ме забавлява, но ако бъде дълго време при мен, ще ми действува на нервите. Доволен съм, че не е тук. В същност не я харесвам и мисля, че ще се примиря; ако никога вече не я видя. Има една-единствена жена в света, към която изпитвам истинско уважение и възхищение, и предполагам, че вие, мисиз Алертън, много добре знаете коя е тя — прибави той тихо.

Лицето на майка му пламна и тя много се смути, а Тим продължи тържествено:

— Има много малко наистина приятни жени в света и ти си една от тях.

В един малък апартамент с изглед към Сентръл парк в Ню Йорк мисиз Робсън възкликна:

— И ако това не е прекрасно! Ти си най-щастливото момиче, Корнелия.

Корнелия Робсън се изчерви в отговор. Беше едро, тромаво момиче с кафяви покорни очи.

— О, би било великолепно! — избъбра тя.

Старата мис ван Шойлер поклати със задоволство глава от правилната реакция на бедната си роднина.

— Винаги съм мечтала за пътешествие до Европа — въздъхна Корнелия — и никога не съм се надявала, че някога ще отида там.

— Разбира се, мис Бауърс ще дойде с мен както винаги — каза мис ван Шойлер, — но за светски придружител тя е ограничена, много ограничена. А Корнелия може да ми направи толкова много дребни услуги.

— Би било щастие за мен, лельо Мари — каза въодушевено Корнелия.

— Добре, добре, тогава всичко е наред — отговори мис ван Шойлер. — А сега иди бързо да намериш мис Бауърс, мила. Време е за яйчения ми сироп.

— Скъпа моя Мари, наистина съм ти много благодарна — каза мисиз Робсън, след като дъщеря й излезе. — Знаеш ли, мисля, че Корнелия страда много от това, че няма успех в обществото. Това просто убива духа й. Ако можех да си позволя да я водя по приеми — но знаеш как сме след смъртта на Нед.

— Много се радвам, че ще дойде с мен. Корнелия винаги е била добро, сръчно и изпълнително момиче и не е егоист като някои от днешните млади хора.

Мисиз Робсън стана и целуна сбръчканото, жълтеникаво лице на роднината си.

— Винаги ще ти бъда благодарна — заяви тя.

На стълбите срещна висока жена с проницателен поглед, която носеше кана с жълтеникава течност.

— Е, мис Бауърс, заминавате за Европа?

— Да, мисиз Робсън.

— Какво чудесно пътешествие!

— Да, наистина мисля, че ще бъде много приятно.

— Но вие сте били и преди в чужбина?

— О да, мисиз Робсън. Бях в Париж миналата есен с мис ван Шойлер. Но никога не съм била в Египет.

Мисиз Робсън се поколеба и каза тихо:

— Надявам се, че няма да има никакви неприятности.

Мис Бауърс отговори обаче с обичайния си тон:

— О, не, мисиз Робсън, ще се погрижа добре за това. Аз винаги съм много бдителна.

Но по лицето на мисиз Робсън имаше лека сянка, докато слизаше бавно по стълбите.

В кабинета си в центъра на града мистър Андру Пенингтън отваряше личната си поща. Внезапно ръката му неволно се сви в юмрук и удари с трясък по бюрото. Лицето му пламна и две дебели вени се издуха на челото му. Той натисна звънеца на бюрото си и със забележителна бързина се появи спретната стенографка.

— Кажете на мистър Рокфорд да дойде при мен.

— Да, мистър Пенингтън.

След няколко минути Стърндейл Рокфорд, съдружникът на Пенингтън, влезе в кабинета. Двамата мъже си приличаха — високи, сухи, със сивееща коса и гладко избръснати умни лица.

— Какво има, Пенингтън?

Пенингтън го погледна иззад писмото, което препрочиташе, и каза:

— Линет се е омъжила…

— Какво?

— Чухте какво казах! Линет Риджуей се е омъжила!

— Как? Кога? Защо нищо не сме чули за това?

Пенингтън погледна календара на бюрото си.

— Тя не е била омъжена, когато е писала това писмо, но сега това вече е факт. Сутринта на четвърти. Днес.

Рокфорд се отпусна тежко в един стол.

— Господи! И без никакво предупреждение. Кой е съпругът?

Пенингтън погледна отново писмото.

— Дойл. Саймън Дойл.

— Що за човек е той? Чували ли сте някога за него?

— Не. И тя не пише много… — Той погледна бегло ясния, правилен почерк. — Струва ми се, че има нещо съмнително в тази история… Но няма значение. Цялата работа е, че сега тя е омъжена.

Очите на двамата мъже се срещнаха. Рокфорд кимна.

— Това трябва добре да се обмисли — каза той тихо.