Агата Кристи - Смърт край Нил

— Какво ще правим?

— Вас питам.

Двамата замълчаха за миг.

— Имате ли някакъв план? — попита Рокфорд.

Пенингтън отговори бавно:

— „Нормандия“ ще отплува днес. Един от нас би могъл да замине.

— Вие сте луд! Това ли е голямата ви идея?

Пенингтън поде:

— Онези английски адвокати… — и замълча.

— Е, какво? Да не би да мислите да идете там и да ги убеждавате? Вие сте луд!

— Не предлагам… да заминаваме… за Англия.

— Е, каква е тогава голямата ви идея?

Пенингтън приглади писмото на бюрото си.

— Линет отива в Египет, за да прекара медения си месец, и предполага, че ще остане там месец или повече…

— Е, Египет и какво?

Рокфорд помисли за миг, после вдигна глава и срещна погледа на другия:

— Египет — повтори той, — това е вашата идея!

— Да, случайна среща по време на пътуването. Линет и съпругът й… безгрижни и щастливи като на меден месец. Ще успеем.

Рокфорд каза със съмнение:

— Линет е умна…, но…

Пенингтън продължи тихо:

— Мисля, че има начин да се справим с това.

Очите им отново се срещнаха. Рокфорд кимна с глава.

— Добре, старче.

Пенингтън погледна стенния часовник.

— Трябва бързо да решим кой от нас ще замине.

— Вие ще заминете — каза веднага Рокфорд. — Винаги сте имали влияние върху Линет. „Чичо Андру.“ Това е пътят!

Лицето на Пенингтън се изопна.

— Надявам се, че ще се справя — каза той.

— Трябва да се справите. Положението е критично — отговори съдружникът му.

Уилям Кармайкъл каза на високия, тънък младеж, който отвори вратата:

— Извикайте мистър Джим, моля.

Джим Фенторп влезе в стаята и погледна въпросително чичо си. По-старият мъж кимна с глава и изръмжа:

— Е, дойде най-после.

— Търсили сте ме.

— Хвърли един поглед върху това.

Младият мъж седна и взе листовете.

— Е?

Отговорът дойде бързо:

— Изглежда ми съмнително, сър.

Старшият съдружник на фирмата „Кармайкъл, Грант и Кармайкъл“ отново изръмжа по обичайния си начин. Джим Фенторп препрочете писмото, което току-що бе пристигнало с въздушна поща от Египет:

„… Неприятно е да се пише делово писмо в такъв ден. Прекарахме една седмица в Мена Хаус и предприехме пътуване до Фаюм. В други ден ще отплуваме по Нил за Луксор и Асуан с параход, а може би ще отидем и до Хартум. Когато отидохме в агенцията на Кук тази сутрин за билетите си, кой, мислите, беше първият човек, когото видях — американският ми попечител Андру Пенингтън. Мисля, че се запознахте с него преди две години, когато беше при вас. Нямах и понятие, че е в Египет, нито пък той за мен. Не знаеше и че съм омъжена! Писмото, с което му съобщавах това, сигурно е пристигнало малко след като е заминал. В същност тръгва с нас на същото пътешествие по Нил. Какво съвпадение, нали? Благодаря ви за всичко, което направихте въпреки голямата си заетост. Аз…“

Мистър Кармайкъл дръпна писмото от ръката на младия мъж, когато той се канеше да обърне страницата.

— Това е всичко — каза той. — Останалото няма значение. Е, какво мислиш?

Племенникът му помълча за миг, после проговори:

— Мисля, че не е съвпадение.

Другият кимна одобрително.

— Какво ще кажеш за едно пътуване до Египет? — излая той.

— Мислите ли, че е желателно?

— Мисля, че няма време за губене.

— Но защо аз?

— Помисли, момче, помисли добре. Линет Риджуей не те познава, нито пък Пенингтън. Ако заминеш със самолет, навярно ще стигнеш навреме.

— Това… не ми харесва, сър. Какво трябва да направя?

— Отваряй си очите на четири, слушай внимателно всяка дума, използувай сивите си клетки, ако имаш такива. И ако е необходимо — действувай.

— Това… това не ми харесва, сър.

— Може би, но трябва да го направиш.

— Трябва ли?

— Да, така мисля — каза мистър Кармайкъл, — това е от жизнено значение за нас.

Като наместваше тюрбана от източен плат на главата си, мисиз Отърбърн каза капризно:

— Наистина не виждам защо да не заминем за Египет. До гуша ми дойде, уморена съм от Ерусалим.

Тъй като дъщеря й мълчеше, тя добави:

— Можеш поне да ми отговориш, когато те питам.

Розали гледаше една снимка във вестника. Под нея бе написано:

„Мисиз Саймън Дойл, която преди женитбата си бе добре известната светска красавица Линет Риджуей. Мистър и мисиз Дойл прекарват ваканцията си в Египет.“

— Искаш ли да заминем за Египет, мамо? — каза тя.

— Да, искам! — отсече мисиз Отърбърн. — Държаха се с нас по най-кавалерски начин, няма що! Присъствието ми тук е реклама за тях и трябваше да ми направят специално намаление. Когато им намекнах за това, те реагираха по най-нахален начин. Казах им какво точно мисля за тях.