Агата Кристи - Смърт край Нил

— Да, интелигентен е — съгласи се Поаро. — Той не говори, само слуша и наблюдава. Добре използува очите си. Не е от тези, които биха пътували в тази част на света за удоволствие. Чудя се какво прави тук.

— Мистър Фергюсън — прочете тя. — Чувствам, че това е нашият антикапиталистически настроен приятел. Мисиз Отърбърн, мис Отърбърн. Знаем всичко за тях. Мистър Пенингтън? Наричан още чичо Андру. Той е симпатичен мъж и мисля…

— Хайде, мамо — каза Тим.

— Мисля, че е много симпатичен, но някак суховат. Безмилостна челюст. Сигурно такива са мъжете, за които пишат във вестниците, че действат на Уолстрийт, в същност не е ли в Уолстрийт? Уверена съм, че е изключително богат. Следващият — мосю Еркюл Поаро, чийто талант се прахосва напразно. Не можеш ли да измислиш престъпление за мосю Поаро, Тим?

Но тази добронамерена шега като че ли раздразни сина й отново. Той се намръщи и тя продължи бързо.

— Мистър Рикети. Нашият приятел, италианският археолог. След това мис Робсън и най-накрая мис ван Шойлер. Нея лесно ще познаем. Онази много грозна стара американска дама, която очевидно се чувствува кралицата на борда. Без съмнение ще бъде недостъпна и няма да проговори на никого, ако той не отговаря на определени изисквания. Чудесна е, нали? Прилича на древно изкопаемо. Двете жени с нея трябва да са мис Бауърс и мис Робсън — слабата с пененето може би й е секретарка, а онази трогателна млада жена, която явно се чувствува добре, въпреки че я третират като черна робиня, е бедната роднина. Робсън е секретарката, а Бауърс е бедната роднина.

— Грешиш, мамо — подигравателно каза Тим. Той внезапно си бе възвърнал доброто настроение.

— Откъде знаеш?

— Преди вечеря бях във фоайето и старата тиква каза на компаньонката си: „Къде е мис Бауърс? Веднага я доведи, Корнелия.“ И Корнелия заприпка като послушно кученце.

— Трябва да се запозная с мис ван Шойлер — каза сериозно мисиз Алертън.

Тим отново се усмихна.

— Ще се държи много студено с теб, мамо.

— Съвсем не. Ще подготвя почвата, като седна близо до нея и говоря възпитано и тихо (но проникновено) за всички титулувани приятели и роднини, за които си спомням. Небрежното споменаване на вторият и братовчед, дук Глазгоу, вероятно ще свърши работа.

— Колко си безсъвестна, мамо!

Събитията след вечеря дадоха интересен материал за изследователя на човешката душа.

Младият социалист (мистър Фергюсън, както предполагаха) се уедини в салона за пушене, пренебрегвайки с презрение пътниците, които се бяха събрали в панорамния салон на горната палуба.

Мис ван Шойлер навреме си осигури най-хубавото и уютно място, като се отправи решително към една маса, където седеше мисиз Отърбърн, и каза:

— Извинете, но съм сигурна, че си оставих тук плетката.

Вцепенен и хипнотизиран, тюрбанът сви знамена и мис ван Шойлер се разположи заедно със свитата си. Мисиз Отърбърн седна наблизо и се осмели да направи няколко забележки, които бяха посрещнати с такава ледена любезност, че скоро се отказа. Така мис ван Шойлер остана в царствено усамотение. Семействата Дойл и Алертън бяха заедно, доктор Беснер избра мълчаливия мистър Фенторп за събеседник, а Жаклин дьо Белфор седна сама с книга в ръка. Розали Отърбърн беше неспокойна. Мисиз Алертън я заговори един-два пъти, като се опита да я привлече в тяхната компания, но момичето отговаряше неприветливо.

Еркюл Поаро прекара вечерта, като изслуша разказа на мисиз Отърбърн за мисията й като писател.

Когато се прибираше в каютата си тази вечер, той се натъкна на Жаклин дьо Белфор. Тя се беше облегнала на парапета и когато обърна глава, той беше поразен от мъчителната скръб, изписана на лицето й. Сега нямаше нито безгрижие, нито злобно предизвикателство, нито буйно, мрачно тържество.

— Добър вечер, мадмоазел.

— Добър вечер, мосю Поаро. — Тя се поколеба и каза: — Учудихте ли се, когато ме видяхте тук?

— Не бях толкова учуден, колкото ми стана мъчно… много мъчно — отговори тъжно той.

— Станало ви е мъчно… за мен?

— Точно така. Опасен път избрахте, мадмоазел… Както ние тук на този кораб тръгнахме на пътешествие, така и вие тръгнахте на собственото си пътешествие… по бързей между стръмни скали, устремена към кой знае какви гибелни течения…

— Защо ми казвате това?

— Защото е истина… Обърнахте гръб на разума и избрахте пътя на риска. Съмнявам се дали ще можете да спрете, дори и да искате.

— Вярно е — изрече тя и отметна глава. — Човек трябва да следва звездата си където и да води тя.