Агата Кристи - Смърт край Нил

— Съжалявам, лельо Мари. Боя се, че съм много глупава.

— Никой няма да бъде глупав, ако се потруди малко. Взех те със себе си на това пътешествие и очаквам малко внимание в замяна.

Корнелия се изчерви.

— Много съжалявам, лельо Мари.

— А къде е мис Бауърс? Трябваше да взема капките си преди десет минути. Моля ти се, веднага я намери. Докторът каза, че най-важно е…

Но в този момент мис Бауърс влезе с шишенце с лекарство в ръка.

— Капките ви, мис ван Шойлер.

— Трябваше да ги взема в единайсет — смъмра я тя. — Ако има нещо, което ме отвращава, това, е неточността.

— Правилно — каза мис Бауърс и погледна часовника си. — Сега е точно единайсет и, половин минута.

— Но по моя часовник е единайсет и десет.

— Мисля, че моят часовник е верен. Истински хронометър е. Никога не изостава, нито избързва — отговори най-невъзмутимо мис Бауърс.

Мис ван Шойлер изпи съдържанието на шишенцето.

— Чувствувам се определено зле — отсече тя.

— Съжалявам да чуя това, мис ван Шойлер — каза без съжаление в гласа мис Бауърс. Тя изглеждаше напълно незаинтересувана и явно търсеше правилния отговор механично.

— Тук е много горещо. Намерете ми стол на палубата, мис Бауърс. Корнелия, донеси ми плетката и внимавай да не я изпуснеш. След това искам да навиете малко прежда — даде заповедите си мис ван Шойлер.

Процесията излезе навън. Мистър Фергюсън въздъхна, протегна крака и каза, без да се обръща към никого:

— Ей, богу, бих искал да извия врата на тази жена.

Поаро попита с интерес:

— Тя е от тези, които не харесвате, а?

— Не харесвам? Да, така е. Да е била някога полезна някому или с нещо? Никога не е работила и винаги е живяла на чужд гръб. Тя е паразит, един проклет, противен паразит. Светът може да мине без много от хората на този кораб.

— Така ли?

— Да. Това момиче, което току-що подписваше акции и си придаваше важност. Стотици и хиляди, нещастни работници робуват за жалки грошове, за да може тя да носи копринени чорапи и да тъне в безсмислен лукс. Някой ми каза, че била най-богатата жена в Англия, и сигурен съм, че никога не си е мръднала пръста.

— Кой ви каза, че е най-богатата жена в Англия?

Мистър Фергюсън го погледна враждебно.

— Човек, с когото не бихте говорили! Човек, който работи със собствените си ръце и не се срамува от това! Не като вашите натруфени, накъдрени контета.

И очите му се спряха с неодобрение на връзката и розовата риза.

— Колкото до мен, аз работя с мозъка си и не се срамувам от това — каза Поаро и на свой ред го изгледа.

Мистър Фергюсън изсумтя и заяви:

— Трябва да бъдат разстреляни… Цялата тази сбирщина!

— Скъпи млади човече, каква страст имате към насилието!

Назовете ми едно добро дело, което може да бъде извършено без насилие. За да строиш, първо трябва да събаряш и рушиш.

— Така положително е много по-лесно, много по-шумно и много по-ефектно.

— Какво работите, за да си изкарвате хляба? Обзалагам се, че нищо. Сигурно се определяте като човек от средната класа.

— Не съм човек от средната класа, а високопоставен човек — заяви надменно Поаро.

— Какъв сте?

— Аз съм детектив — отговори с такъв вид Поаро като че ли каза „Аз съм крал“.

— Господи! — искрено се изненада младият мъж. — Искате да кажете, че онова момиче е наело частен детектив да я пази? Толкова ли се страхува за скъпоценната си кожа?

— Нямам нищо общо с мадам и мосю Дойл — каза твърдо Поаро. — В отпуска съм.

— В отпуска, a?

— А вие? Не сте на почивка, нали?

— Почивка — изсумтя мистър Фергюсън и прибави загадъчно: — Изучавам условията.

— Много интересно — измърмори Поаро и се измъкна тихо на палубата.

Мис ван Шойлер се беше настанила на най-хубавото място. Корнелия, коленичила пред нея, държеше гранка сива прежда в протегнатите си ръце. Мис Бауърс, изпъната в стола си, четеше „Сатърдей ивнинг пост“.

Поаро се отправи с леки стъпки към дясната страна на кораба. Когато минаваше край кърмата, едва не се сблъска с една жена, облечена в спретната черна рокля, която говореше с едър плещест мъж в униформа, може би един от механиците. Тя погледна уплашено Поаро — мургаво, вулгарно, страстно лице. И двамата имаха странно изражение на вина и уплаха. Поаро се запита за какво ли са си говорили.

Той заобиколи кърмата и продължи по лявата страна на кораба. Вратата на една кабина се отвори и мисиз Отърбърн се появи на прага, като за малко не падна в обятията му. Беше облечена в аленочервен пеньоар от сатен.