Агата Кристи - Смърт край Нил

— Съжалявам — каза тя. — Извинете ме, драги мосю Поаро. Всичко е от движението, нали знаете, движението. Никога не съм понасяла водата. Ако можеше корабът да застане на едно място. — Тя го сграбчи за ръката. — Люлеенето ми играе по нервите. Никога не съм обичала морето… Часове наред стоя сама. А тази моя дъщеря не разбира, не проявява съчувствие към майка си, която е направила всичко за нея… — Мисиз Отърбърн се разплака. — Робувах за нея, душа, душа не ми остана от работа, всичко пожертвувах… И никой не го е грижа! Но ще кажа на всички, сега ще им кажа как ме пренебрегва, колко е безсърдечна… накара ме да дойда на тази екскурзия… Отегчих се до смърт… Сега ще им кажа…

И тя се втурна напред, Поаро внимателно я спря.

— Ще я изпратя при вас, мадам. Влезте в каютата си, така с най-добре…

— Не, на всички… на всички искам да разкажа.

— Опасно е, мадам. Водата е много бурна. Може да паднете през борда.

Мисиз Отърбърн го изгледа недоверчиво.

— Така ли? Наистина ли така мислите?

— Да.

Успя да я убеди. Тя се поколеба, залитна и се прибра в каютата си.

Ноздрите на Поаро потрепнаха, той поклати глава и се отправи, към Розали Отърбърн, която седеше между мисиз Алертън и Тим.

— Майка ви ви търси, мадмоазел.

Тя весело се смееше, но сега лицето й внезапно се помрачи. Стрелна го с мигновен, подозрителен поглед и забърза по палубата.

— Не мога да разбера това дете — каза мисиз Алертън. — Толкова е променлива. Веднъж е сърдечна, след това определено груба.

— Съвсем е разглезена и има много лош характер — обади се Тим.

Майка му поклати глава.

— Не, не е така. Мисля, че е нещастна.

Тим сви рамене.

— Е, може би. Всички си имаме лични проблеми.

Гласът му прозвуча студено и рязко. Чу се вой на сирена.

— Обяд — извика радостно мисиз Алертън. — Умирам от глад.

Същата вечер Поаро забеляза, че мнсиз Алертън разговаря с мис ван Шойлер. Когато мина край тях, тя му смигна, докато казваше:

— Разбира се, в замъка Калфриз… скъпият херцог.

Корнелия, освободена от задължения, беше на палубата и слушаше с дълбоко внимание доктор Беснер, който монотонно й преподаваше египтология от бедекера.

Тим Алертън се облегна на перилото и каза:

— Както и да е, това е един прогнил свят…

Розали Отърбърн отговори:

— Някои хора имат всичко. Несправедливо е.

Поаро въздъхна. Доволен беше, че вече не е млад.

Възклицания на признание и възхита се разнесоха на палубата на „Карнак“ в понеделник сутринта. Параходът бе хвърлил котва до брега и на няколкостотин ярда, току-що докоснат от утринното слънце, се извисяваше голям храм, издялан в скалата. Четири колоса, изсечени в камъка, с лице към изгряващото слънце, гледат от векове към Нил.

Корнелия Робсън каза възторжено:

— О, мосю Поаро, чудесно е, нали? Искам да кажа, че са толкова големи и спокойни. Когато ги гледам, се чувствувам мъничка, почти като насекомо и като че ли нищо друго няма особено значение, нали?

Мистър Фенторп, който стоеше наблизо, промърмори:

— Много… хм… внушително.

— Величествено, нали? — обади се Саймън Дойл зад Поаро и продължи свойски: — Знаете ли, не съм много по храмовете и разните забележителности, но място като това наистина те грабва, ако разбирате какво искам да кажа. Тези древни фараони трябва да са били изключителни хора.

Фенторп се бе отдалечил и Саймън понижи глас:

— Безкрайно се радвам, че дойдохме на тази екскурзия. Сега нещата ще се изяснят. Учудващо е, но е така. Линет се съвзе, защото както казва тя, най-после погледнала открито към проблема.

— Мисля, че това е твърде вероятно — каза Поаро.

— Тя казва, че когато видяла Джеки на борда, изпитала ужас, но после внезапно всичко това изгубило значение. И двамата се съгласихме, че повече няма да бягаме от нея. Просто ще се срещнем с вея лице в лице и ще й заявим, че абсурдните й трикове изобщо не ни тревожат. Отначало беше ужасно, но сега — не! Тя си мисли, че много ни е уплашила, но сега повече не ни е страх. Точно това трябва да й дадем да разбере.

— Да — каза замислено Поаро.

— Великолепен план, нали?

— О, да, да.

Линет се появи на палубата, облечена в ленена рокля с пастелен оранжеворозов цвят. Усмихваше се. Поздрави Поаро без ентусиазъм, само му кимна студено и дръпна настрана съпруга си.

Поаро внезапно осъзна, леко развеселен, че е станал твърде нежелан с критиките си към нея. Линет бе свикнала хората безкрайно да се възхищават от самата нея или от онова, което върши, а Еркюл Поаро бе много прегрешил съгласно това верую.