Пол Дохърти - Божият гняв

Бенедикта го чакаше в дома на свещеника. Изглеждаше унила.

— Заведох Елизабет и дойката Ана при миноритките. Сестрите бяха мили и добри, макар че двете бяха в истерия. Елизабет нарича баща си и мащехата си убийци: твърди, че истината й била разкрита от майка й насън. Отче, какво ще стане с тях?

Ателстан уморено се отпусна на един стол и поклати глава.

— Не знам, Бенедикта. Благодаря ти за това, което си направила, но само Бог знае какво крие бъдещето.

Вдовицата отиде в килера и донесе кана с ейл.

— Изглеждаш уморен — тя тикна една чаша в ръцете му. — Хайде — подкани го, — пийни и хапни нещо. Искаш ли хляб и сушено месо? Ще донеса достатъчно и за двама ни.

Смутен от загрижеността и вниманието й, Ателстан тихо благодари и се взря в слабите пламъци на огъня. Бенедикта обикаляше из кухнята и подреждаше масата. Вдовицата умишлено разказваше клюки от енорията в опит да отвлече Ателстан от това, което той така точно беше описал като „море от грижи“. Докато хапваха, свещеникът се опитваше да й отговаря, но беше изморен, а главата му гъмжеше от всичко, което беше видял и чул през деня. Бенедикта си тръгна, обещавайки да дойде на сутрешната литургия. Ателстан изчака да излезе, после облегна глава на ръцете си и заспа дълбоко.

Когато се събуди, беше тъмно. Беше премръзнал и схванат, затова стъкна огъня. Канеше се да влезе в килера, когато го стресна леко почукване на вратата.

— Кой е? — извика той. Когато не получи отговор, грабна ясеновата тояга от ъгъла и сложи ръка на мандалото. — Кой е? — повтори, опитвайки се да се успокои. Наостри слух, но чу само тихото шумолене на дърветата в гробището и призрачния глас на сова. Отвори вратата и се взря в мрака. Канеше се да излезе, когато кракът му закачи нещо. Наведе се и вдигна малко парче хляб, към което беше прикрепено късче пергамент. Ателстан отново се огледа, затвори и залости вратата, запали свещта и прочете надрасканото.

„Навлечи си Божия гняв и ще ядеш горчив хляб. “

Ателстан взе парчето хляб и го помириса внимателно. Видя, че е поръсено със сол и долови горчивия мирис на някаква счукана билка. Прочете отново пергамента и хвърли и него, и хляба в огнището — Горчив хляб — промърмори си той и леко се усмихна. Поседя известно време, загледан в пламъка на свещта. Ira Dei му беше дал да разбере, че му е ясно, че Ателстан иска да се свърже с него само по волята на врага му Джон Гонт. Монахът си спомни срещата на Кранстън с водачите на гилдии през деня. Вероятно коронерът се беше надявал, че думите му може да провокират Ira Dei да направи някаква глупава грешка.

Монахът потърка очи.

— Е, добре! — промърмори той. — Сега ние с Кранстън има-ме неговия отговор — и той уморено тръгна нагоре по стълбите към малката си спалня.

На другата сутрин Ателстан се събуди свеж и бодър. Изми се, обръсна се, смени расото, нахрани Бонавентура и закуси набързо. После тръгна към църквата, предстоеше заупокойна служба за майката на свинарката Урсула. Бенедикта го чакаше пред олтарната преграда.

— Какво има, Бенедикта?

— Извинявай, че те притеснявам, отче, но получих съобщение от миноритките. Трябва да дойдеш. Снощи Елизабет Хобдън се е опитала да се обеси!

Ателстан преглътна една ругатня и каза, че ще се срещнат след половин час на стъпалата на „Сейнт Мери Овъри“. Монахът набързо се убеди, че е заключил всичко, остави овес и сено на хъркащия Филомел и забърза към мястото, където го чакаше Бенедикта.

— Какво друго пишеше в съобщението? — попита той задъхано, докато бързаха по Лондонския мост.

— Нищо, братко. Очевидно момичето не спирало да повтаря обвиненията си. Късно снощи една сестра чула шум от килията й и когато отишла да види какво става, открила, че момичето се е опитало да се обеси с чаршафите от леглото.

Ателстан спря пред портата на Лондонския мост и погледна отсечените глави на предатели, набучени там. Бенедикта проследи погледа му

— Отче, какво, за Бога…

Свещеникът вдигна рамене.

— Трудно ми е да повярвам, Бенедикта, че Кранстън действително търси човека, който краде тези отблъскващи неща.

Тя скръсти ръце и загледа мъглата, която още се носеше по средата на реката.

— Понякога — прошепна вдовицата — мразя този град. Мислила съм да се преместя в провинцията — на по-спокойно и чисто място.

— Не бива — Ателстан прехапа устна и я погледна в очите. — Ако заминеш, ще ми липсваш, Бенедикта.

— Вярно е — тя му се усмихна в отговор. — А и кой ще се грижи тогава за теб и Кранстън?