Пол Дохърти - Божият гняв

— Мастър Стърми е имал своите тайни — прошепна Ателстан. — Заради такава книга човек може да отиде на кладата.

Кранстън се почеса по носа.

— Знаех си.

Тръгнаха обратно. Монахът трябваше да подтичва, за да не изостава от коронера, който се движеше учудващо бързо. Но просякът Лейф ги спря на няколко ярда от къщата на коронера.

— Внимавай, сър Джон! — драматично прошепна той. — Внимавай!

— Какви ги дрънкаш, глупав просяко?

— Лейди Мод се върна.

Челюстта на Кранстън увисна.

— Дошла си е по-рано — прошепна той. — Боже мой, ще види проклетите кучета!

— В особено настроение е — заяви тържествено Лейф, полагайки напразни усилия да скрие злорадството си.

— Лейди Мод е винаги в особено настроение — изръмжа Кранстън и погледна с копнеж към „Светият Агнец“ отсреща.

— О, не, сър Джон! — предупреди го Лейф, който вече не криеше задоволството си. — Лейди Мод настоя да остана на пост пред кръчмата и да ти кажа веднага да се прибереш.

На Ателстан му дожаля, защото живецът сякаш се изпари от стария Кранстън. Той стоеше и се чешеше по главата като момченце, хванато да краде ябълки.

— Хайде, сър Джон — прошепна монахът. — Ще дойда с теб. Лейди Мод едва ли ще вдигне ръка срещу Светата Майка Църква…

— Лейди Мод ще се опълчи и срещу Господ, ако смята, че е за справедлива кауза!

Кранстън примигна, пое си дъх, бутна Лейф встрани и влезе като осъден в къщата си. На вратата спря за последна голяма глътка, после сложи пръст на устните си, тихичко мина по коридора и надникна в кухнята.

— Не мърдай!

Лейди Мод стоеше до масата. Гог и Магог седяха като статуи пред нея. Господарката на дома се беше развихрила и разясняваше на кучетата какви са правилата в къщата. Ателстан, който надничаше над рамото на Кранстън, видя, че двата вълкодава се бояха от жената също толкова, колкото и господарят им. Зад кучетата Боскъм стоеше вцепенен като статуя и кимаше одобрително след всяка дума, която лейди Мод изричаше. Кранстън се изкашля и влезе в кухнята. Жена му се обърна. Беше висока само пет фута.

Ателстан никога досега не беше срещал жена, която да успява да изглежда два пъти по-висока от ръста си.

Кранстън предпазливо влезе, стиснал бобровата си шапка в ръка.

— Скъпа съпруго — заекна той, — много се радвам да те видя. Къде са „куклите“?

— Горе са с дойката си и спят дълбоко. Не, сър Джон — каза лейди Мод, когато Кранстън се обърна, — остави ги на мира. Реших да се върна — тя пристъпи към него, — защото ми липсваше, сър Джон — на лицето й се появи усмивка. — Имам добри новини! Брат ми Ралф с жена си и децата ще ни дойдат на гости след Архангеловден.

Кранстън не смееше да свали фалшивата усмивка от лицето си.

— По дяволите! — прошепна той.

Лейди Мод се приближи до него, вдигна се на пръсти и го целуна по двете бузи, преди да поздрави Ателстан. Монахът зърна веселите искрици в очите й.

— Добре ли се държа сър Джон, братко?

— Като праведник, лейди Мод.

Усмивката й стана по-широка, когато долови лекия сарказъм в гласа на свещеника. Кранстън стоеше като истукан и гледаше ту Гог и Магог, ту Боскъм. Кучетата не му обърнаха внимание, бяха впили поглед в лейди Мод.

— Запозна ли се с гостите ни, лейди Мод?

— Гости ли?! — извика жена му. — Сър Джон, те са част от нашето семейство. Мастър Боскъм е цяло съкровище.

— А кучетата?

— Вече си знаят мястото, както всички в тази къща.

Кранстън се вцепени още повече, доловил намека в думите на жена си. Внезапно Мод стисна ръката му.

— Ти си добър и великодушен човек — прошепна тя. — Щях да се ядосам, ако беше постъпил иначе. Как може човек като Боскъм да бъде изхвърлен на улицата, а две прекрасни Божии създания да бъдат жестоко убити? Не харесвам регента и Боскъм ми разказа за случилото се в Гилдхол.

Кранстън го стрелна с поглед. Икономът се беше заклел, че няма да пророни и дума за нападението на улицата. С все същия стъклен поглед, той кимна едва забележимо. Кранстън се успокои и като видя накъде духа вятърът, свали наметката си, метна я на масата и обхвана жена си в мечешка прегръдка.

Това беше сигналът да се разрази хаос. Кучетата започнаха да вият, Боскъм се притесни. Лейди Мод настоя Кранстън да седне на стола с висока облегалка, а Ателстан срещу него, докато тя поднесе на своя господар и съпруг нещо достойно за него.

Най-после суматохата престана. Сър Джон и Ателстан си размениха новини и клюки с лейди Мод. Потна прислужница свали двете пищящи деца. Той ги сложи на коленете си, от което и двете се зачервиха от гняв. Ателстан се порадва на здравите бебета, после отправи изпълнен с възхищение поглед към лейди Мод: тайно се чудеше как деликатна, дребна жена като нея е родила най-едрите бебета, които беше виждал. Приличаха си като две капки вода, а сега дори още повече, с пълните бузки и голи главички.