Пол Дохърти - Божият гняв

Под пазарния портик стоеше продавач на индулгенции с мръсни свитъци в ръка и предлагаше опрощение на греховете в замяна на дарения за папската хазна. Вехтошари продаваха очукани лъжици, ръждясали чаши и други дребни предмети. Проститутките кокетничеха, наблюдавайки под око градските стражи; водоносци предлагаха прясна вода и отпъждаха кучетата, които лочеха от ведрата им, и парцаливите деца, които молеха за безплатна вода. Каруцата за екзекуции си проби път, предвождана от монах с тъмна качулка, който мърмореше молитви за осъдените. Тримата осъдени престъпници седяха върху евтините си ковчези и крещяха прощални думи на малцината си дрипави приятели и познати. Те щяха да ги придружат до бесилката и да ги дърпат за краката, за да им осигурят бърза смърт. От време на време някой от градските богаташи поздравяваше Кранстън, а онези, които бяха усещали шишкавата ръка на коронера върху раменете си, го гледаха мрачно или го обсипваха с обиди.

Най-после завиха по Лорънс Лейн. Вратата към работилницата на Стърми още беше запечатана, но бледата прислужница и приказливият чирак ги пуснаха да влязат.

— Синът му още не се е върнал — каза им момчето, — но щом се появи, ще мога да си намеря друг господар.

Кранстън го погали по главата и пусна пени в ръката му. Клифорд извади камата си, разряза печата на регента и с ключовете, иззети от градския съвет, отвори работилницата. Вътре, подпомогнати умело от младия чирак, те започнаха да оглеждат изоставените ключове. Ателстан прегледа сметките на покойния ключар, но след един час не бяха намерили нищо интересно.

Клифорд, намръщен заради болката в рамото, тропна ядосано с крак.

— Стърми трябва да е направил втора връзка ключове. Но как и къде си остава загадка, сър Джон.

Кранстън наблюдаваше детското лице на чирака. Смътен спомен се пробуди в ума му.

— От кога работиш за мастър Стърми? — попита той.

— От три години, сър, откакто майка ми подписа договор с него. Оставаха ми още три.

Кранстън кимна разбиращо.

— И господарят ти винаги ли работеше тук?

— Да, тук или в градината.

— И не е имал посетители? — усмихна се Кранстън. — Като този млад благородник тук.

Момчето изгледа Клифорд и поклати глава.

— Не, не, винаги идваха кметът и шерифът.

Ателстан излезе от работилницата и мина по коридора. Усмихна се на младата прислужница в кухнята и излезе през задната врата в градината. Тя беше добре поддържана, с малка розова леха, зелена морава, цветя и билки. Ириси, кринове и метличина растяха около малко езерце. Въздухът ухаеше сладко на лайка, копър, лавандула, дори исоп и риган. Ателстан забеляза малка тухлена постройка в края на градината и отиде по пътеката до нея. Беше заключена с катинар, затова той се върна в къщата и поиска ключа от момчето. Чиракът поклати глава.

— Мастър Стърми го държеше отделно — каза то. — Не ни беше позволено да влизаме там.

Вече обзети от любопитство, Кранстън и Клифорд последваха Ателстан в градината. Коронерът взе чук и длето и скоро се справи с ключалката. Вътре беше влажно и задушно. Кранстън отвори капаците и се огледа. Имаше пейка и няколко сандъка. Той се усмихна и посочи малката пещ до огнището.

— Тук е направил ключовете — заяви коронерът и с помощта на чука и длетото бързо отвори сандъците. Вътре имаше всички материали, нужни за един ключар — парчета олово и желязо, калъпи и парчета от ключове. Кранстън прерови съдържанието им и извади един калъп, който умишлено беше счупен. Подаде го на Клифорд.

— Сигурен съм, че ако занесеш това на регента, ще откриете, че Стърми го е използвал, за да направи втора връзка ключове, както съм сигурен, че котките пият мляко.

— За кого? — попита Клифорд.

— Това е загадката.

Малка книга на дъното на сандъка привлече вниманието на Кранстън. Той я извади, когато Клифорд излезе в градината, за да разгледа по-обстойно парчетата от калъпа. Коронерът прелисти страниците. Отначало помисли, че става дума часослов, но после погледна изкусните илюстрации и я пъхна в ръкава си. Вече знаеше мрачната тайна на мастър Стърми.

Клифорд беше развълнуван от откритието на Кранстън и побърза да си тръгне, оставяйки коронера и Ателстан да благодарят на чирака и прислужницата. Когато излязоха от къщата, сър Джон показа книгата на Ателстан. Той прелисти страниците от фин пергамент и подсвирна тихичко, докато разглеждаше рисунките, сътворени от добър художник. Момчета и младежи, голи както майка ги е родила, в различни пози. Някои се биеха с мечове; една група се излягаше на канапета със златиста тапицерия; двама хвърляха копие. Други рисунки бяха по-дръзки — млади мъже, които се миеха взаимно или си разменяха прегръдки и целувки.