Пол Дохърти - Божият гняв

— Все пак — Бенедикта размаха ръце. — Убиецът се приближава достатъчно, вади нож и го забива в сър Джерард.

Ателстан поклати глава.

— Възможно е — каза той, — но малко вероятно. Сър Джерард щеше да види, че убиецът вади кама; той не би могъл да влезе в градината, носейки я в ръка. Щеше да започне схватка, а тогава кучетата със сигурност биха се намесили. Помни, сър Джерард е бил убит без никаква следа от борба.

Бенедикта му се изплези.

— Има само един начин — изръмжа Кранстън и посочи към оградата от колове в дъното на градината. — От прохода между кухните и Гилдхол.

— В оградата има процепи — добави Бенедикта.

Ателстан поклати глава.

— Твърде тесни са, за да хвърлиш кама с такава сила и точност.

Той взе камата на Кранстън, подобна на онази, използвана от убиеца, върна се в Гилдхол и излезе в тъмния проход. Мушна камата през оградата, процепът беше достатъчно широк, но беше прав — никой не би могъл да я хвърли. Чешейки се по главата, Ателстан се върна в градината.

— Мистерия — промърмори той. — Хайде, да отидем в залата за пиршества.

Кранстън направи гримаса към Бенедикта, но последва объркания монах до залата за пиршества. Помещението беше празно, а масите още стояха така, както бяха подредени през съдбовната вечер. Ателстан отрупа Кранстън с поредица от резки въпроси.

Дали помни кой къде беше седял? Кой какво беше ял? Кога са започнали?

После без обяснение се отдалечи и каза, че иска да говори с иконома, който беше присъствал онази вечер.

Кранстън не възрази. Знаеше, че „малкият му монах“ е подплашил някой заек и ще бъде погълнат от работата си, докато не реши проблема. А и нямаше нищо против да седи и да бъбри с красивата Бенедикта, която го разпитваше в подробности за това, което беше споменал Ателстан — кражбата на отсечените глави на предатели от Лондонския мост. Най-после Ателстан се върна.

— Е — извика Кранстън, — откри ли нещо? Ще споделиш ли мислите си с обикновените смъртни?

Ателстан се усмихна и се почука по слепоочието.

— Всичко е объркано — обясни той. — Трябва да седна, да пиша и да мисля.

— Няма по-добро място за това от „Светият Агнец“ — измърмори Кранстън.

Той ги изведе от общината, слязоха по стълбите и се озоваха на оживения пазар. Сергиите вече бяха подредени. Чираци обявяваха с крясъци какви стоки предлагат и цените им, или се опитваха да хващат минувачите за дрехите. На ъгъла на улицата омразният на Кранстън продавач на реликви съсредоточено изброяваше какво продава. Той спря и се заслуша как мъжът споменава различни реликви — от камъка, убил Голиат, до ръката на свети Себи [9] Свети Себи или Себа — крал на Есекс от 664 до 694 година. — Б. р. .

— Скрил съм реликвите — викаше продавачът — на тайно място, купил съм ги специално и на висока цена от архиепископа на Кьолн. Главата на свети Йоан Кръстител, чудодейно свежа като в деня, когато е загинал великият светец. Казвам ви, набожни граждани на Лондон, косата му е червена и мека, кожата — гладка като на дете.

Кранстън се ухили и поклати глава.

— Защо, проклети свещеници — промърмори той, — не сложите край на тази глупава търговия?

— Чудя се откъде е взел главата на свети Йоан Кръстител? — промърмори Бенедикта.

Кранстън зяпна.

— Какво каза? — прошепна той. — Откъде е взел главата на свети Йоан Кръстител? И откъде знае, че пророкът има червена коса?

Кранстън награби изненаданата жена и я целуна по двете бузи.

— Елате — прошепна той — в „Светият Агнец“.

Коронерът си проби път през тълпата. Ателстан разбра колко развълнуван е сър Джон от начина, по който ревеше на хората да му дадат път. Когато влязоха в кръчмата, той бръкна в голямата си кесия и извади сребърна монета.

— Бенедикта, дай това на продавача на реликви. Кажи му, че имаш още пет такива и че искаш да купиш главата на свети Йоан Кръстител.

— За Бога, сър Джон! — прекъсна го Ателстан. — Знаеш, че човекът е мошеник. Няма да има глава, а само някакъв тъп номер. Кой знае, може даже да ограби Бенедикта.

— Млъкни, Ателстан!

— Но, сър, Джон — каза монахът умолително, — ти знаеш! Аз знам!

— Какво? — отсече Кранстън.

— Той не може да има главата на Кръстителя… — Ателстан замълча, после изведнъж се ухили на Кранстън. — Аха! Ще цитирам добрия свети Павел, сър Джон, виждам „смътно като през огледало“.

Кранстън плесна с ръце като дете и Бенедикта, след като двамата мъже я засипаха с успокоителни думи, пресече улицата, стиснала здраво сребърната монета на Кранстън. Ателстан и сър Джон я наблюдаваха. Тя прошепна нещо на продавача на реликви и мъжът скочи долу бързо, като Гладна чайка. Поведе я по една уличка, а двамата мъже ги последваха бързо. Кранстън беше развълнуван, Ателстан се боеше за безопасността на Бенедикта, но мъжът изглеждаше безобиден. Най-накрая той зави по една улица, която водеше към Олд Джуъри. Там спря пред вратата на някаква къща, каза нещо на Бенедикта, тя кимна и двамата влязоха. Кранстън и Ателстан забързаха след тях.