Пол Дохърти - Божият гняв

Те минаха бързо по моста и Ийст Чийп, следвайки уличките, успоредни на Марк Лейн, до Олдгейт, и завиха надясно по улицата, която водеше до изградения от светъл пясъчник манастир на миноритките. Слънцето вече се беше издигнало и Ателстан избърса потта от челото си.

— Трябваше да дойдем с коне — промърмори той. — Бог знае защо изобщо съм тук.

— Тя си няма никого.

— Да — отвърна той. — И това е причина.

Монахините го посрещнаха сърдечно и настояха двамата с Бенедикта да се подкрепят в трапезарията, преди монахинята, която отговаряше за послушничките — дебела, но с приятно лице, да им разкаже какво се беше случило предишната вечер.

— Открихме я да лежи на пода — започна тя. — Полузадушена от чаршафа, който беше усукала около врата си. Ако не се беше скъсал, ако никой не беше чул шума… — тя разпери ръце. — Сега щях да съобщя за смъртта й. Братко Ателстан, какво можем да направим? Тя е момиче, още дете, а може пак да опита да се самоубие!

Монахът се изправи.

— Позволете ми да я видя.

Монахинята ги поведе по хладна галерия с колони и почука на вратата на една килия. Отвори друга монахиня и наставницата на послушничките ги въведе при Елизабет Хобдън, която седеше на ръба на леглото си с тъжни очи, бледо лице и пурпурен белег около нежната бяла шия.

— Как е Ана, дойката? — попита Бенедикта.

— Много добре, яде и пие, сякаш утре светът ще свърши — отвърна монахинята.

Ателстан взе стол и седна до Елизабет. Погледна двете монахини.

— Сестри, бихте ли ни оставили за малко. Мистрес Бенедикта ще остане.

Монахините излязоха. Бенедикта остана до вратата, а Ателстан нежно хвана безжизнената ръка на момичето.

— Елизабет, погледни ме.

Тя вдигна очи.

— Какво искаш? — попита тихо.

— Да ти помогна.

— Не можеш. Те убиха майка ми, а сега прогониха и мен.

Ателстан погледна момичето, после разпятието, заковано на стената отзад. Свали го и го поднесе към Елизабет.

— Вярваш ли в Христа?

— Да, отче.

— Тогава сложи ръка на разпятието и се закълни, че обвиненията ти са верни.

Момичето почти грабна разпятието.

— Кълна се! — твърдо каза то. — Кълна се в тялото Христово.

Ателстан окачи обратно разпятието и клекна до нея.

— Ще ми обещаеш ли нещо?

Елизабет го гледаше мълчаливо.

— Обещай ми, че повече няма да вършиш глупости. Дай ми една седмица — помоли той. — Само една седмица. Ще видя какво мога да направя.

Елизабет кимна и Ателстан трепна, когато видя надеждата, която проблесна в очите й.

— Ще направя каквото мога — повтори той, потупа я нежно по ръката и излезе.

— Какво можеш да направиш? — попита го Бенедикта, когато вратата на миноритките се затвори зад тях.

— Не знам — отвърна Ателстан, — но може би Кранстън може — той въздъхна. — Смятах да оставя сър Джон на мира поне до понеделник, но ще трябва да му напомня, че няма почивка за грешниците.

Те се върнаха в града, минаха по Олдгейт и Корнхил. На ъгъла на Поултри беше пълно с оковани престъпници, заловени след безчинствата им в петък вечер, а голямата желязна клетка на Грейт Кондюит беше пълна с нощни птици и сводници, които обсипаха с подигравки Ателстан, когато го видяха да минава с жена. Поултри, Мърсъри и Уест Чийп бяха спокойни, защото в събота пазарът отваряше по-късно. Чираци подреждаха сергиите, докато боклукчиите и чистачите правеха неохотни опити да почистят боклуците и изпражненията от предишния ден. Една прислужница отвори вратата на Кранстън и безгрижно им каза, че лейди Мод е още в леглото, а сър Джон е отишъл на литургия в „Сейнт Мери льо Боу“.

Ателстан скри усмивката си и заведе Бенедикта направо в „Светият Агнец“, където намериха коронера в любимия му ъгъл да закусва с пай с месо и чаша ейл. Той ги поздрави възторжено и не ги остави на мира, докато не се съгласиха да хапнат нещо. После внимателно изслуша разказа на Ателстан за посещението му при миноритките.

— Какво можем да направим? — попита свещеникът.

Кранстън завря нос в чашата.

— Първо, нямаме доказателство, че Уолтър или Елинор Хобдън са извършили някакво престъпление, така че по закон нямаме право да ги разпитваме. Но аз, като кралски коронер, имам властта да ексхумирам труп. Хобдън каза, че първата му жена е погребана в „Сейнт Джеймс Гарликхайт“, нали?

Ателстан кимна.

— Тогава ще започнем оттам.

— Можем ли да го направим, сър Джон? И какво ще докаже това?

— Първо, аз мога да направя всичко. И второ, кой знае какво ще открием? — Кранстън погледна през прозореца. — Ще трябва да изчакаме да се свечери. Част от гробището там се използва като пазар.