Пол Дохърти - Божият гняв

Ателстан затвори очи и въздъхна с раздразнение. Имаше много работа в „Сейнт Ерконуолд“, но както би казал сър Джон: Alea Jacta! Жребият беше хвърлен.

— Не си ли доволен? — попита Кранстън, докато вдигаше чашата към устните си.

— Има още нещо, сър Джон.

И Ателстан накратко описа съобщението, оставено от Ira Dei предишната вечер, опитвайки се да не обръща внимание на ядосаното ахкане на Бенедикта, когато разбра, че не й е казал за опасността.

Кранстън избърса устни с опакото на ръката си.

— Няма значение — каза той. — Гонт е глупак. Ira Dei едва ли би ти се доверил.

— Да, но защо да ми отговаря толкова бързо? — попита Ателстан. — Кой знаеше за посланието от Ira Dei ?

— Гонт и предводителите на гилдии. Говорихме за това по същото време, когато ни съобщиха за нападението над Клифорд.

Разговорът прекъсна, когато жената на кръчмаря донесе купа захаросани сливи за сър Джон. Ателстан разсеяно взе една и я лапна. Канеше се да продължи, когато осъзна, че сливите са така плътно оваляни в мед и захар, че залепват за зъбите и венците му. Извини се, отиде до вратата и се опита да извади лепнещите късчета. Внезапно спря и погледна пръстите си.

— Кога за последно направих това? — прошепна.

Погледна през рамо към Бенедикта и Кранстън, които шепнеха, сближили глави. Несъмнено коронерът й обясняваше какво е станало в Гилдхол. Ателстан отиде до умивалника в далечния ъгъл на кръчмата, потопи ръцете си в розовата вода и ги изчисти със салфетка. Чувстваше се леш въодушевен; за пръв път, откакто бяха започнали ужасните убийства, беше съзрял искра светлина в мрака. Погледна пушения бут, който висеше от гредите на тавана и си спомни думите на своя покровител отец Пол.

„Винаги помни, Ателстан“, беше му казал старецът, „че всеки проблем има слабо място. Намери го, разгледай го и скоро ще намериш решението.“

— Какво ти е, монахо? — изрева Кранстън.

Ателстан отново седна.

— Сър Джон, зает ли си днес?

— Естествено! Аз да не съм свещеник!

Ателстан се усмихна.

— Сър Джон, нека минем по стъпките на нашия убиец. Искам да отида пак в Гилдхол, в градината, където е умрял Маунтджой и в залата, където беше отровен Фицрой. Бенедикта, искаш ли да дойдеш?

Жената кимна.

— Какво става, монахо? — любопитно попита Кранстън.

Ателстан се усмихна.

— Нищо особено, сър Джон, но се случва и една захаросана слива да обеси убиец.

Той отказа да каже повече, докато мърморещият Кранстън ги водеше през Чийпсайд до Гилдхол, по коридорите и през дворовете, докато стигнаха малката градина, където беше намушкан Маунтджой. Надменен чиновник се опита да ги спре, но се обърна и побягна, когато Кранстън му изрева няколко думи. Бенедикта се оглеждаше, възхищаваше се на бронзовия сокол на върха на фонтана, на чистата вода, която струеше от устата на леопарди в малък канал, ограден с кринове и диви цветя. Тя мина по тунела от храсти, вързани с върбови клонки и с открито възхищение загледа лозите и розите, които се увиваха около тях. Когато излезе, лицето й беше зачервено от вълнение.

— Красиво е! — извика тя.

Ателстан показа малката затворена градина.

— Мястото на убийството — безизразно каза той. — Там е бил убит Маунтджой.

Всички застанаха до оградата. Ателстан още веднъж се запита как убиецът е успял да стигне до сър Джерард покрай свирепите вълкодави.

— Сър Джон, нека направим отново жива картина.

Ателстан дръпна коронера за ръкава, отвори малката портичка и го вкара в градината.

— Седни на скамейката — той се усмихна. — Бенедикта, готви се да бъдеш вълкодав.

Двамата се усмихнаха, вдигнаха рамене, но се подчиниха. Кранстън се отпусна на скамейката и отпи голяма глътка от меха.

— Така — прошепна Ателстан. — Сър Джерард се припича на слънце в градината с кучетата си. По някое време същия следобед той е убит, намушкан с кама, забита дълбоко в тялото му, но не се е съпротивлявал, а свирепите му кучета не са се опитали да го защитят — Ателстан се върна до портичката и посочи тухлената стена на общината, която затваряше едната страна на градината. — Убиецът не е могъл да дойде оттам — той смени посоката. — Едва ли би могъл да се покачи на оградата зад сър Джерард, защото шерифът и кучетата щяха да го забележат. Не е могъл и да влезе през портичката с изваден нож.

— А ако все пак е било така? — попита Бенедикта. — Ако е бил приятел, когото кучетата биха пуснали, а господарят им учтиво е поздравил?

— Маунтджой нямаше приятели — промърмори Кранстън.