Пол Дохърти - Божият гняв

Кранстън поклати глава.

— Още не.

— И сър Никълъс Хъси е бил още момче, когато е станал скандалът?

— Бил е много млад — отвърна Кранстън. — Бог знае, може да си спомня слухове, но според записките няма сведения да е бил замесен, дори като жертва. Е, това е — той остави чашата на масата. — Какво ще правим сега?

— Ще чакаме, сър Джон, и ще размишляваме. Както казах, извършителят на убийствата в Гилдхол не е бил тласкан от страст, а от студена пресметливост. Съмнявам се, че ще открием други следи или улики. Трябва да съберем всичко, което знаем, да прибегнем към логиката и да открием единственото решение.

— Ако има такова — уморено добави Кранстън.

Разговорът стана несвързан. След въодушевлението на Кранстън от ареста на продавачите на реликви на лицето му сякаш легна мрачен облак и дебелият коронер се нацупи. Бенедикта си тръгна с думите, че няма защо да остава, тъй като се е наслушала достатъчно на приказки за трупове и загадки. Сър Джон отведе Ателстан отново в дома си, но лейди Мод беше заета, а „куклите“ бяха на разходка с дойката в полето северно от болницата „Сейнт Джайлс“. Кранстън започна да става невъзможен, затова Ателстан го остави за малко и реши да посети братята си в манастира „Блекфрайърс“.

Монахът се върна точно когато пазарът в Чийпсайд приключваше и хората забързаха към домовете си, за да се подготвят за неделята. Кранстън, вече в по-добро настроение, го потупа по рамото и двамата се върнаха в „Светият Агнец“, където се срещнаха с приятеля на сър Джон, лекаря Тиоболд дьо Троа, когото коронерът беше посетил по-рано следобед.

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш?

— Сър Джон, винаги съм на твое разположение — отвърна лекарят. — Знае ли свещеникът на „Сейнт Джеймс“?

— Вече пратих един войник там. Ще има работници, които да разкопаят гроба и да извадят ковчега на Сара Хобдън — сър Джон облиза устни. — Може би е добре първо да пийнем по нещо?

Ателстан и лекарят отказаха, застанаха от двете му страни и го изведоха от Уест Чийп, прекосиха Уотлинг Стрийт, после минаха по Кордуейнър и Ъпър Теме Стрийт до мрачната църква „Сейнт Джеймс Гарликхайт“. Свещеникът, отец Одо, поразвеселен и с нос, още по-червен след обилния обяд, излезе от дома си и ги заведе в обраслото с трева гробище, където трима работници си почиваха в Хладната сянка на един тис. Отначало настъпи пълно объркване, когато отец Одо се опита да разчете в книгата за погребенията къде е погребана Сара Хобдън.

— Не мога да я намеря — каза той, олюлявайки се застрашително.

Ателстан надникна през рамото му, видя, че пияният свещеник държи книгата наопаки и я взе от ръцете му.

— Позволи ми да ти помогна, отче — предложи той тихо.

Монахът хвърли поглед към Кранстън, с който го предупреди да не се смее, седна на една надгробна плоча и прелисти страниците, докато откри вписването: „Сара Хобдън, починала през 1376 г., северозапад“.

— Къде е това, отче?

Одо посочи отсрещния ъгъл на гробището. Ателстан се усмихна и му върна книгата.

— Отче, ти седни и си почини — той потупа добросърдечно стария свещеник по рамото и изсъска на Кранстън, който посягаше към чудодейния мях, скрит под наметката му: — Да не си посмял! Бедният човек е пил достатъчно, а честно казано, сър Джон, ти също.

Те повикаха работниците и отидоха в онази част на гробището, която им беше показал отец Одо. След като потърсиха известно време, откриха гроба на Сара Хобдън, обрасъл, запуснат и занемарен. Върху дървения кръст, очукан и наклонен на една страна, още личеше името й. Кранстън щракна с пръсти и мърморещите работници започнаха да копаят спечената земя.

— Какво ще докаже това? — попита Ателстан.

Кранстън се опря на надгробната плоча, прегърнал меха така, сякаш беше един от синовете му. Почеса се по носа и посочи към лекаря.

— Мастър Тиоболд, просвети нашия невеж свещеник.

Лекарят намигна на Ателстан.

— Когато получих поканата на сър Джон, внимателно проучих причината за смъртта.

— И?

— Ако е арсеник и то червен арсеник, може да видим нещо, което народът би нарекъл чудо. Позволи ми да те изненадам, отче.

Лекарят отиде и загледа работниците, когато лопатите и кирките започнаха да удрят на кухо, достигнали капака на ковчега. Изхвърлиха от гроба още пръст. Ателстан огледа гробището и потръпна. Сенките се удължаваха. Птичите песни бяха замлъкнали. Само сумтенето на работниците и звукът от копането нарушаваха зловещата тишина.

— Защо тези места са толкова тихи? — промърмори Ателстан. Той наостри слух: до тях долетя шум от бърборене и смях, докато странстващите търговци от другата страна на църквата прибираха сергиите си.