Пол Дохърти - Божият гняв

— Готови сме. Сър Джон! — извика лекарят.

— Тогава вадете, момчета.

Един от работниците скочи върху ковчега, завърза въжетата и след много дърпане и ругатни, избелелият от времето, зацапан с пръст ковчег беше изваден от земята. Кранстън благодари на работниците и ги прати при отец Одо. После извади дългата си кама и започна да отваря капака. Ателстан гледаше внимателно как скобите се чупят. Капакът се отвори бавно и със скърцане, сякаш човекът вътре го буташе и заплашваше да излезе. Той пъхна ръце в ръкавите си, затвори очи и прошепна молитва.

Това е Божие правосъдие, помисли си Ателстан, Божие дело.

Последната скоба се счупи. Кранстън вдигна излинелия саван. Ателстан отвори очи, когато го чу да ахва. Лекарят беше коленичил до капака на ковчега и внимателно изучаваше вътрешността му.

Ателстан си пое дълбоко дъх, приближи и погледна в дълбокия дървен ковчег. Монахът замръзна при вида на лицето на трупа: пълно, бяло и восъчнобледо, сякаш направено от лой за свещи. Но по него нямаше никаква следа от разложение. Мъртвата жена беше доста хубава, с овално лице, правилни черти, плътни устни и орлов нос.

— За Бога! — прошепна Ателстан. — Тя е мъртва от три години! Би трябвало да се разлага!

Лекарят внимателно докосна лицето, после прокара ръка във вътрешността на ковчега. Когато я извади, Ателстан видя, че е покрита с фин червен прах.

— Нищо забележително — отбеляза сухо Дьо Троа. — Виждаш ли, братко, арсеникът е смъртоносна отрова, особено червеният арсеник. Единственият му недостатък е, че след смъртта трупът разкрива присъствието на тази отровна субстанция, защото тя спира разложението — той почука по ковчега. — И преди съм виждал такива случаи. Финият червен прах и липсата на разлагане показват, че бедната жена доста време е приемала червен арсеник.

— Какво ще стане сега? — попита Ателстан и посочи трупа.

— Това е нашето доказателство.

— Ще се закълнем — каза лекарят — за това, което сме видели тук. Това ще удовлетвори всеки съдия.

— В такъв случай — каза Ателстан и очерта кръстния знак над трупа, — нека тя почива в мир, след като Божията и кралската справедливост ще бъдат въздадени.

Заедно с Кранстън той отново затвори ковчега. Работниците го положиха в гроба и след като благодариха на сънения отец Одо и на мастър Дьо Троа, Кранстън и Ателстан бавно тръгнаха обратно по Роупъри към Бридж Стрийт. Майсторите на въжета, продавачите на зебло, кълчища и ленени влакна [10] Роупъри, от rope (англ.) — въже, улицата на въжарите. — Б. р. бяха прибрали сергиите си. Уличен музикант свиреше на гайда, докато пияна проститутка се кълчеше в безумен танц. Просяците, наистина сакати и професионални мошеници, изпълзяваха от скривалищата си с протегнати за милостиня ръце, една дребна старица със стара платнена торба в ръце ровеше в купчината боклуци.

Кръчмите бяха пълни, защото търговците празнуваха края на седмицата, но след зловещото гробище и злото, което беше видял, Ателстан се почувства уморен и потиснат. От един прозорец над него изплака бебе и млад женски глас запя приспивна песен, която прозвуча нежно и ясно в топлия вечерен въздух.

— Заобиколени сме от грях, сър Джон — мрачно отбеляза свещеникът. — Като в най-тъмната гора, където и да погледнем, виждаме очите на хищници.

Кранстън се оригна, протегна се и потупа монаха по рамото.

— Да, братко, а злите негодници виждат нашите очи. Развесели се, убийството е в кръвта на всички ни, братко. Ти сам го каза: Ингам, проклетата история в Гилдхол, а сега и Хобдън. Но животът не е само това. Чуй как майката пее на детето си и как приятелите се смеят в кръчмата. Трябва ти чаша кларет и добра жена — Кранстън се усмихна. — Или, в твоя случай, много лоша.

Ателстан също се усмихна, но после лицето му отново се помрачи.

— Какво ще правим с Хобдън? Нямаме доказателство, че те са убили Сара.

— За Бога, братко, не мислиш разумно. Аз мога да го докажа. Кучката Елинор призна в мое присъствие, че тя се е грижела за болната жена. Кой друг е имал достъп до нея? Знаеш ли какво мисля, добри ми послушнико? — Кранстън отпи нова глътка от меха. — Уолтър Хобдън е слабоволев мъж, който се е влюбил в скъпата Елинор. Измислили са го заедно. Уолтър е започнал да дава на бедната си жена по няколко грама арсеник. Тя се разболяла и довели скъпата Елинор да се грижи за нея. Така предполагаемата болест се развила по-бързо.

— Не е ли трябвало лекарят да забележи?