Пол Дохърти - Божият гняв

Най-накрая се събуди потен и стенещ. Седна в леглото, дишайки дълбоко, за да успокои препускащото си сърце. Погледна през прозореца. Небето вече беше изпъстрено с червеникава светлина, затова се изми, преоблече и слезе в кухнята, за да хапне нещо. Накрая ужасите на нощта избледняха, когато седна пред огъня, полюшвайки се напред-назад на стола с Бонавентура, сгушен в скута му. После се върна към писането. Отначало бавно, после по-смело и бързо той написа това, което наричаше свой обвинителен акт срещу убиеца.

Навън птичките се разбуждаха, политаха и запяваха; слънцето се издигна и напече. Ателстан остави перото и отиде в църквата, за да отслужи литургията. Никой не дойде. Сънливият Крим нахлу през вратата, точно когато свършваше, крещейки извинения. Момчето обясни, че семейството му и семейството на копача Пайк прекарали предишната вечер, празнувайки предстоящия годеж. Ателстан го увери, че всичко е наред, взе пени от кесията си и го изведе пред църквата.

— Познаваш ли коронера, Крим?

— Старият Трошач на коне?

— Не така, Крим!

— Да, отче, познавам коронера и знам къде живее.

— Добре, иди при него и му предай съобщение. Да дойде в „Светият Агнец“ — Ателстан замълча. — В часа, когато отварят пазара. Кажи му и да помоли милорд Гонт и другите благородници да се срещнат с нас в Гилдхол на обяд — той пъхна пенито в мърлявата ръка на момчето и го накара да повтори съобщението три пъти. Крим го направи прилежно, затворил очи, за да се съсредоточи, а после затича като заек по улицата.

Ателстан се върна в църквата и клекна до една от колоните. Щеше да се радва, когато приключи с този случай. Имаше доказателства, но недостатъчно: доказателствата щяха да дойдат, когато всички се съберяха в Гилдхол, но трябваше да признае, че още не беше разбрал кой е Ira Dei.

Ателстан огледа църквата. Трябваше да се заеме с енорийските дела. Хъдъл не беше завършил стенописа над кръщелния купел, а Сесили дни наред не беше чистила църквата. Ателстан затвори очи. Само да можеше да убеди някого да купи цветни стъкла за един от прозорците. Да изпишат на тях някоя хубава картина като онези, които беше виждал в богатите лондонски църкви. Случка от живота на Христос или на свети Ерконуолд, изрисувана с големи подробности, за да може да я дава за пример, когато изнася проповед.

Умът му блуждаеше. Надяваше се, че Елизабет Хобдън ще бъде в безопасност при миноритките. Дали Кранстън беше издал заповед за арестуването на баща й и мащехата й? Ателстан въздъхна и се изправи. Върна се в дома на свещеника, разтреби масата, прибра писмените си принадлежности в кожената торба и отиде да оседлае съпротивляващия се Филомел.

Отиде до Лондонския мост покрай едноетажните жилища на много от енориашите си, устоя на изкушението да прегази голямата свиня на Урсула, която се клатушкаше по улицата с развети уши, вероятно към лехата на Ателстан. Монахът спря до малка пивница, където Сесили седеше с прилично прибрани крака, потънала в разговор с копача Пайк. Ателстан му даде ключа за църквата.

— Сесили — умолително каза той, — черквата има нужда от хубаво почистване и съм ти платил за него.

Очите на момичето се насълзиха.

— Извинявай, отче, аз…

— Сесили беше заета — прекъсна я Пайк. — С Алберто.

— С кого?

— Моряк от генуезки кораб на котва в Даугейт — усмивката на Пайк се разшири. — Сега той си замина, Сесили е пак при нас и църквата ще бъде чиста.

Ателстан се усмихна.

— Харесваше ли ти, Сесили?

— Да, отче. Обеща да се върне до два месеца.

Ателстан кимна и смушка Филомел. Да, помисли си той, бедната Сесили. Кранстън би казал: „Алберто ще се върне, когато свинята на Урсула полети.“ Той потупа Филомел по врата.

— Ние сме бедните, Филомел — пошепна той, — помни това. И ако желанията бяха коне, просяците щяха да яздят.

— Сам ли си говориш, отче?

Ателстан вдигна поглед. Беше минал покрай манастира „Сейнт Мери Овъри“ и се намираше на широката улица, която водеше към моста. Хора се блъскаха и бутаха около него и той не можеше да види човека, който го беше заговорил.

— Отче, аз съм.

Ателстан погледна надолу и видя Бърдън, пазачът на кулата при моста, почти скрит под муцуната на Филомел.

— Не, мастър Бърдън, моля се — излъга той.

Джуджето се промъкна към него.

— Къде е сър Джон? Не ми казвай, сигурно се налива в някоя кръчма. Ами моите глави?

— Какво за тях? — попита Ателстан. — Нови ли са изчезнали?

— Не! — Джуджето се изпъчи. — Но трябва да ми върнат изчезналите.