Пол Дохърти - Божият гняв

— Много добре — прошепна Ателстан. — Сега, Саймън, опитай се да изстреляш камата във възглавницата със зелени ресни, която е по средата на купа.

Ругаейки под нос, Саймън вдигна арбалета и изстреля камата. Тя излетя като камък от прашка, но той не се беше прицелил добре и улучи дървената ограда, пропускайки за малко възглавниците. Пъшкайки, Кранстън отиде да донесе камата и каза на Саймън да се стегне, ако не иска всички да прекарат следващата седмица в Нюгейт. Оръжейникът отново подпря арбалета на земята и опъна кордата. Дългата кама беше поставена в жлеба. Той се прицели внимателно и този път тя се заби дълбоко във възглавницата и я забоде здраво за дървената ограда зад нея. Кранстън извика от удоволствие и плесна с ръце като дете.

— Получи се! — възкликна той. — Получи се!

Забърза обратно към Гилдхол и след няколко минути се появи с Гонт и останалите. Ателстан и оръжейникът, който беше прибрал арбалета в чувала, стояха до портичката и гледаха възглавницата.

— Каква е тази глупост? — извика Гудман.

— Доведе ни да видим кама, забита във възглавница, така ли, Кранстън?

Все пак Гонт отвори портичката и влезе, хвана камата и внимателно я извади сред малък облак прах и гъша перушина.

— Не си я забил с ръка, нали, Кранстън?

— Не, ваша светлост — отвърна коронерът. — Камата беше изстреляна с арбалет през процепите на оградата.

— Възможно ли е? — попита Дени.

— Да, възможно е! — Съдбъри се усмихна мило на кмета. — Не си ли съгласен, сър Кристофър? Ти си член на гилдията на стрелците.

Кметът изглеждаше блед и потресен от думите на Кранстън.

— Е? — стрелна го с поглед Гонт.

— Ваша светлост, лесно е да се направи — измърмори Гудман и махна с ръка. — Камата е като онази, която е убила шерифа, с тясна дръжка и без предпазител, може да бъде изстреляна с арбалет, ако жлебът се разшири и издълбае. Все пак това е просто по-голям лък, а камата се превръща в стрела.

— Виждате ли… — намеси се оръжейникът Саймън, но внезапно закри ръката си с уста, осъзнал къде се намира.

— Направи го, Саймън! — меко го подкани Кранстън. — Изстреляй пак камата.

Дребният човек бързо се отдалечи. Видяха го да опъва тетивата зад оградата и камата отново се заби във възглавниците.

— Видяхте ли? — разпери ръце Кранстън. — Представете си как сър Джерард Маунтджой се пече на следобедното слънце и се наслаждава на виното и компанията на кучетата си в личната си градина — той погледна Дени. — Видели сте го там. В Гилдхол цари спокойствие, всички дремят или си почиват в следобедната жега, но нашият убиец се промъква до прохода. Под наметката си носи арбалет или друг вид лък, пригоден за целта. Процепът в оградата е достатъчно широк. Прицелва се, сър Джерард е убит на място в сърцето, а убиецът не е имал нужда да влиза в градината или да минава покрай кучетата. После се измъква.

— Подозирам — продължи Кранстън, — че убиецът се е упражнявал преди това и убийството е станало за секунди. Кучетата изобщо не са разбрали какво става, а сър Джерард е умрял почти мигновено.

Той кимна, когато Ателстан го дръпна за ръкава и му прошепна нещо.

— А Фицрой? — попита Гонт.

Кранстън изчака, докато Ателстан влезе в Гилдхол.

— Убийството на Фицрой е било много по-хитро. Трябва да се върнем в залата, където умря той. Убиецът на Маунтджой е използвал същия метод, за да убие Стърми. Горкият ключар, по причини, които ще обясня по-късно, бил примамен на кея в Билингсгейт. Чакал някого. Разхождал се неспокойно нагоре-надолу, чудейки се кога ще се появи изнудвачът. Но убиецът бил вече там, скрит зад сергиите или някой от складовете. Отново вдигнал арбалета и заредил камата. В един миг Стърми стоял на кея, в следващия камата се забила дълбоко в гърдите му и той паднал в реката. Това обяснява защо никой нищо не е видял, дори да е бил наблизо до убития.

Гонт погледна коронера и потупа с пръсти по широкия ловен колан около тънката си талия.

— Сър Джон, залата за пиршества е подготвена. Писарят ти брат Ателстан отиде там. Предполагам, че ни чака. Ти обясни как са били убити Маунтджой и Стърми.

Той се канеше да продължи, но улови предупредителния поглед на Кранстън, затова се обърна, бръкна в кесията си и хвърли златна монета на оръжейника, който се беше върнал в градината.

— Заслужи си я, приятелю. Остани тук, докато приключим. А когато си тръгнеш, дръж си езика зад зъбите или ще се погрижа да нямаш нито глава, нито език.

Саймън падна на колене, завладян от смесица от благодарност и страх, докато Кранстън поведе останалите към Гилдхол.