Пол Дохърти - Божият гняв

— Ще предам на сър Джон.

— Добре! И му кажи да намине скоро. Между другото, жена ми пак очаква дете.

Ателстан му махна и смушка Филомел. Не искаше Бърдън да види изненаданата му усмивка, защото за него беше една от големите Божии мистерии как такъв малък човечец можеше да е горд баща на достатъчно деца за цял църковен хор.

Лондонският мост беше препълнен с каруци и товарни коне, и Ателстан трябваше да изчака търпеливо, напомняйки си да не поглежда през пролуките към буйната река отдолу. Най-после премина, пое по Бридж Стрийт, Ломбард Стрийт и се озова в оживения Чийпсайд.

Сър Джон, изпълнен с енергия, беше получил съобщението от Крим и седеше в „Светият Агнец“, дъвчейки гозба от змиорки с прясно изпечен хляб. Изглеждаше свеж и отпочинал, и едва не смачка Ателстан в прегръдката си.

— Веднъж го казах — изръмжа коронерът — и пак ще го повторя! За послушник не си много лош — той се отдръпна на една ръка разстояние от Ателстан. — Пийни кларет.

— Не, сър Джон.

— Откри ли убиеца? — прошепна Кранстън.

— Изпрати ли съобщение в Гилдхол?

Кранстън кимна.

— Тогава, сър Джон, седни и ще ти кажа какво мисля.

Кранстън отпи от чашата си, докато Ателстан му обясняваше. Коронерът зададе няколко въпроса, после замря, стиснал чашата и загледан към Чийпсайд.

— Сигурен ли си, братко?

— Не съвсем, но това е единственото логично обяснение.

— Откъде знаем, че човекът, когото спомена, не е Ira Dei?

— Съмнявам се, сър Джон, но е възможно.

— Но би ли могъл някой да използва кама така? Не, не — Кранстън махна с ръка. — От друга страна, като се замисля, би могло да се направи. Ще те заведа при оръжейника Саймън. Срещата ни в Гилдхол е чак на обяд, нали?

Ателстан кимна. Кранстън изправи огромното си тяло и тръгна наперено към Фрайди Стрийт. Къщите тук бяха наблизо, табели на продавници, висящи от коловете под стрехите, застрашително се люлееха над главите на хората. Кранстън спря под ярка рисунка на метален шлем и бойни ръкавици.

— Да поговорим със стария Саймън.

Въпреки тясната фасада, работилницата беше голяма и приличаше на пещера. В задния двор имаше малка ковачница, където потни чираци носеха парчета метал, извадени от бумтящите огньове, слагаха ги върху наковални и започваха да ги коват с всички сили. Дребен, закръглен човек се появи изневиделица. Ателстан си каза, че му прилича на таласъм с ясните си, стрелкащи се очи, рядка коса и дългите си, заострени уши.

— Сър Джон! — очичките на човечеца блеснаха при възможността за печалба, докато оглеждаше шкембестата фигура на коронера. — Да купуваш оръжие ли си дошъл?

Дребосъкът облиза устни, докато пресмяташе колко би струвало да защити такова шкембе с ризница или броня. Известно време Кранстън го остави да се помъчи, но после го потупа по рамото и едва не го събори на земята.

— Това са глупости, Саймън, и ти го знаеш. Бойните ми дни отминаха. Това е Ателстан, моят писар — той махна с шишкавата си ръка. — Ателстан има една теория. Обясни му!

Ателстан се подчини. Саймън го изслуша, направи гримаса и вдигна рамене.

— Разбира се.

Той отиде в задната част на работилницата, отвори голям сандък и започна разгорещена дискусия с Кранстън за ками, кортици, италиански стилети, лъкове и арбалети. Повика един чирак, който трябваше да демонстрира аргументите на Саймън. Час по-късно Кранстън, Ателстан и дребният оръжейник с кожен чувал през рамото се върнаха в Чийпсайд и се насочиха право към общината. Ателстан спря в една пекарница, за да купи марципан и сладкиши в ленена торбичка. Трябваше да изчакат, защото приставите бяха докарали престъпници от Нюгейт и Флийт и ги подреждаха в редица, за да изтърпят наказанието си.

Беше обичайната унила сбирщина от разбойници, злосторници и проститутки, но после се появи каруца, предшествана от двама музиканти, които свиреха на гайди игрива мелодия. Следваше каруца, пълна с всякакви гнусотии, от които замириса на канавка и тълпата закрещя възмутено. За каруцата бяха вързани двамата продавачи на реликви, които Кранстън беше арестувал предишния ден. Лицата им бяха окървавени, разрошените коси — покрити с мръсотия, тъй като тълпата ги замеряше с боклуците.

Кранстън се усмихна. Ателстан почувства пристъп на съчувствие, защото панталоните на мъжете бяха свалени до глезените, а голите им задници кървяха под ударите с кожени каиши, които им нанасяха двама пристави. Зад злосторниците вървеше чиновник с прясно изписана прокламация, описваща „ужасните престъпления на тези двама фалшификатори“.