Пол Дохърти - Божият гняв

— Какво ще се случи с тях? — попита Ателстан.

— Не това, което заслужават — изръмжа Кранстън. — Каруцата с тъй наречените им реликви ще бъде откарана до Лондонския мост и ще бъде изгорена от палача. След това двамата хубавци ще бъдат бичувани до Олдгейт, освободени и прогонени от града под страх от отрязване на крак или ръка за първото последвало престъпление и смърт за следващото — Кранстън погледна тълпата, която крещеше обиди, докато каруцата изчезна по Мърсъри. — Това е урок и за другите, които несъмнено ще го забравят до утре.

Продължиха през Чийпсайд, дребният оръжейник отново въвлече Кранстън в остър спор за предимствата на различните оръжия. Пред Гилдхол се наложи да се успокоят, преди шамбеланът да ги отведе в залата за съвещания, където Гонт, обграден от Клифорд и Хъси, седеше заедно с предводителите на гилдии. Регентът не се церемони излишно, дори не ги покани да седнат, а дребния оръжейник погледна пренебрежително. Саймън така се притесняваше в присъствието на тези велики личности, че не спря да се кланя, докато Кранстън не му изсъска да застане мирно до вратата.

— Имаш да ни съобщиш нещо, сър Джон?

— Да, ваша светлост.

Гонт си играеше с кожените пискюли на скъпия подплатен жакет. Ателстан разбра, че регентът е очаквал с нетърпение утринен лов в полята и блатата северно от Кларкънуел. Хъси се държеше дипломатично, както обикновено, беше усмихнат, но мълчалив. Клифорд замислено търкаше раненото си рамо, докато водачите на гилдии се държаха като раздразнени ловни кучета. Кметът Гудман шумно почукваше с пръсти по масата. Съдбъри и останалите се държаха арогантно и очевидно им беше неприятно, че са ги откъснали от сутрешната търговия.

— Е? — рязко попита Гудман. — Ние сме заети хора, сър Джон!

— Аз също.

— Дойде по-рано, отколкото очаквахме — изръмжа Съдбъри. — Намери ли златото ни?

Кранстън поклати глава отрицателно.

— Арестува ли Ira Dei ?

— He.

Гонт се приведе напред и се усмихна неискрено.

— Тогава защо, за Бога, сме тук, сър Джон?

— Може би за да арестуваме убиец, ваша светлост. Всички входове на общината трябва да се охраняват.

Гонт го погледна и в очите му проблесна интерес, когато осъзна, че срещата нямаше да бъде обичайна.

— Открили сте нещо, нали? — меко попита той. — Ти и твоят монах.

Атмосферата в залата рязко се промени. Били са сигурни, че ще се провалим, помисли си Ателстан. Тези надути лешояди бяха решили, че дебелият коронер и монахът с прашното расо са твърде глупави, за да открият истината. Той си пое дълбоко дъх, за да овладее гнева си. Гонт се облегна и разпери ръце.

— Сър Джон, докато не приключим с този въпрос, сме твои затворници — той погледна през рамо и подвикна на командира на стражата, който стоеше до стената зад него.

— Затворете вратите! Никой да не излиза или влиза, докато аз не разреша — после регентът погледна Кранстън. — Какво друго искаш, сър Джон?

Ателстан се обади вместо него.

— Искам залата за пиршества да бъде подредена като в нощта, когато умря Фицрой.

Гонт кимна.

— Нещо друго?

— Искам възглавници на мястото, където е седял сър Джерард Маунтджой. Градината трябва да бъде опразнена.

Гонт се усмихна.

— И още?

— Докато със сър Джон не приключим, ваша светлост, бих бил благодарен, ако всички останете тук.

Избухна вълна от протести, но Гонт удари по масата с юмрук и лицето му почервеня.

— Преди няколко дни — изрева той — дойдох тук, за да подпечатам договор за приятелство е първенците на града. Смъртта на Фицрой, Маунтджой и Стърми сложи край на това. Всички ще изчакате, докато приключим — той посочи с пръст Кранстън. — И Бог да ти е на помощ, ако ми губите времето!

Повикаха прислужници и Гонт им нареди какво да правят. Ателстан изведе Кранстън и треперещия оръжейник от залата, по стълбите надолу, към малкия проход, който свързваше сградата с кухните. Монахът се опита да овладее вълнението си, когато надникна през процепите на оградата и видя прислужници да слагат възглавниците, както беше наредил. От мястото си виждаше, че ги трупат там, където беше убит сър Джерард. Изчака хората да се приберат в сградата, после се усмихна на оръжейника.

— Е, Саймън, сега имаш възможност да докажеш, че теорията ни е вярна.

Оръжейникът остави чувала на земята и извади арбалет. Жлебът, където щеше да сложи стрелата, беше специално разширен. После взе дълга кама като онази, открита в гърдите на Маунтджой. Внимателно я зареди в арбалета и бавно опъна стегнатата корда.