Пол Дохърти - Божият гняв

Ателстан се усмихна, отстъпи и загледа как Уоткин и жена му атакуват Пайк с най-отровни думи. След това нямаше проблеми. Първо Пайк колебливо се извини и после също така колебливо, се съгласи, че въпросът е решен: синът му щеше да се ожени за дъщерята на Уоткин на първата събота след Великден. След това те отидоха в дома на свещеника, за да отпразнуват събитието с по чаша вино. Уоткин се перчеше като преуспяващ правник. Беше възхвалил името на семейството си, беше защитил репутацията на дъщеря си, беше накарал големия си съперник Пайк да се съгласи с мнението му и да приеме предложението. Ателстан наля виното, без да поглежда Пайк в очите, и докато пиеха за здравето на младата двойка, се помоли наум Уоткин никога да не разбере как е бил подведен.

След като си тръгнаха, Ателстан хапна набързо и се върна в пустата църква, за да се помоли. След това разчисти масата в кухнята и извади писмените си принадлежности: перо, мастилница, пемза и свитък нов пергамент, който Кранстън му беше дал. След като се приготви, той седна и записа всичко, което бяха научили с коронера за Ira Dei : промушването на Маунтджой, отравянето на Фицрой, убийството на Стърми в Билингсгейт. Денят напредваше. Ателстан прекъсна работата си, за да хапне малко супа, сушено месо и хляб. Отиде до църквата, за да каже молитвите си, после мина през гробището, размишлявайки върху това, което беше написал. Нарисува нова скица на градината на общината и друга, на която отбеляза кой къде седеше на пиршеството, където беше умрял Фицрой. От време на време си спомняше някои неща и ги допълваше.

По здрач Ателстан сметна, че е записал всичко, което бяха научили с Кранстън и започна внимателно да чете бележките си. Усмихна се, спомняйки си как майка му търсеше нишка в някоя стара наметка и когато я намереше, внимателно я издърпваше и започваше да навива ценната вълна. Но тук нямаше скъсана нишка.

— Хладнокръвно убийство — промърмори си Ателстан. — Не убийство от страст, не импулсивен жест, който би издал убиеца — той прехвърли наум поне осем възможни виновници, докато самоличността на Ira Dei оставаше загадка. Свещеникът стана и се протегна, запали свещите и тъкмо стъкваше огъня, когато Бонавентура се промъкна през отворения прозорец.

— Добър вечер, мой уличен принце.

Големият котарак се протегна пред огнището, от време на време малкият му розов език се стрелкаше навън. Той измърка от удоволствие, когато Ателстан донесе кана с мляко от килера и напълни очуканата му калаена купа. Монахът клекна и почеса едноокия котарак между ушите.

— Иска ми се животните да можеха да говорят — тихо каза той. — Или да бях като великия свети Франциск Асизки и да имах дарбата да говоря с малките Божии създания. Какви загадки виждаш ти, Бонавентура? На какви злини ставаш свидетел, докато ловуваш по улиците и алеите?

Бонавентура продължи да лочи млякото, а опашката му трепереше от удоволствие. Ателстан стана, отпи от чашата си и се върна към работата си. Падна мрак, от гробището се понесоха викове на сови и раздразнението на монаха нарасна. Той се качи горе и взе ръкописа, който беше донесъл от къщата на Кранстън за разследването преди петнадесет години, в което беше замесен Стърми. Слезе и внимателно го прочете, използвайки линия, за да не пропусне ред.

— Боже, помогни ми! — прошепна той. — Дай ми само една скъсана нишка.

Ателстан продължи да чете и най-сетне намери отговора в един ъгъл на полето, където писарят беше добавил кратка бележка.

— Бог да ни е на помощ! — прошепна той. — Разбира се!

Монахът угаси свещта и бавно се качи горе, легна на леглото и се взря в тавана. В такава хубава есенна вечер, особено в неделя, в друг случай би отишъл на върха на камбанарията, за да гледа звездите и да говори с Бонавентура за теориите на Роджър Бейкън. Но трябваше да признае, че изучаването на човешкото сърце беше по-интересно и затова се зае да гради логично обяснение, което можеше да изкара убиеца на светло. Умът му пресяваше възможностите, докато клепачите му натежаха. Той потъна в неспокоен сън и сънува кошмар, в който се видя да стои под лунната светлина в градината на Гилдхол.

Седеше на мястото на Маунтджой и виждаше как убиецът пристъпва зад оградата от колове. Опита се да стане, но осъзна, че е вързан и не може да помръдне. Знаеше, че убиецът ще нанесе удара си. После Ателстан се обръщаше, усетил, че зад него има някого и виждаше посивелите лица и кръвясалите очи на редица от мъртъвци: Маунтджой, Фицрой, Сара Хобдън, докато на кол в центъра на градината бе набучена отрязаната глава на Жак Ларю, френския пират. Труповете се притискаха в него със зейнали уста. Ателстан искаше да ги отблъсне, но се боеше да отмести поглед от убиеца, който се прокрадваше зад оградата.