Пол Дохърти - Божият гняв

Той премлясна, а Ателстан затвори очи и се помоли за търпение. Големият труд на Кранстън за управлението на Лондон беше почти завършен и той никога не пропускаше възможност да просвети някого за теориите си как в столицата трябва да бъдат налагани закон и ред.

— В трактата си ще посъветвам да се избягва тази практика. Престъпниците трябва да бъдат екзекутирани в затвора и Короната трябва да забрани тези варварски обичаи. В древен Шумер… — Кранстън задърпа противящия се Ателстан през Чийпсайд. — В древен Шумер… — повтори коронерът.

— Сър Джон! Брат Ателстан!

Двамата се обърнаха. Пратеник с потно лице, облечен в ливреята на градския съвет, се беше облегнал на една празна сергия и се опитваше да си поеме дъх.

— Какво има, човече?

— Сър Джон, трябва да дойдеш бързо. И ти, братко. Регентът… Негово величество кралят…

— Какво има? — рязко попита Кранстън.

— Убийство, сър Джон. Сър Джерард Маунтджой, шерифът, е бил убит в Гилдхол.

Когато Кранстън и Ателстан отидоха в общината, те я намериха странно притихнала. Въоръжени мъже стояха в коридорите, пазеха входовете и изходите към различните дворове. Пратеникът ги поведе през тях, клатейки мълчаливо глава в отговор на въпросите на Кранстън. Заведе ги в градината, една от най-привлекателните части на комплекса от сгради — в нея имаше лехи с билки, фонтан и канал, дървени и каменни пейки, градинска беседка и тучни зелени морави. Група мъже стояха около фонтана и разговаряха помежду си. Когато Кранстън и Ателстан се появиха, те млъкнаха и се обърнаха.

— Сър Джон, чакахме те.

— Ваше височество — отвърна Кранстън, взрян в загорялото, обрамчено с брада лице на регента Джон Гонт, херцог Ланкастър, — дойдохме веднага, щом пратеникът ни намери.

Коронерът бързо се огледа, докато Гонт представяше останалите. Разпозна всички: сър Кристофър Гудман, кметът, червендалест и с изпъкнали очи, после бляскаво пременените водачи на гилдиите: Томас Фицрой от гилдията на търговците на риба, който винаги напомняше на Кранстън на шаран с нацупените си устни и изцъклени очи; Филип Съдбъри от гилдията на железарите — червендалест и червенокос, заклет пияница; Алегзандър Бремър от гилдията на търговците на платове, слаб, неприятен и сребролюбив; Хюго Маршъл от гилдията на търговците на подправки, с глава, плешива като яйце, и подпухналия сър Джеймс Дени от гилдията на галантеристите, облечен като дворцово конте с впити панталони и жакет с подплънки, отворен на врата.

Кранстън им кимна, както и на сър Никълъс Хъси, учителят на краля — младолик въпреки посребрената си коса и брада. Най-накрая поздрави лорд Адам Клифорд, довереника на Гонт, младолик, облечен в светлокафява роба, която подчертаваше бръснатото му обгоряло лице и спретнато подрязаната черна коса. Гонт завърши с представянето.

— Милорд — обади се Кранстън, ядосан на пренебрежителното отношение на регента, който дори не поздрави Ателстан. — Милорд, мисля, че познавате моя секретар и писар, брат Ателстан, енорийски свещеник на „Сейнт Ерконуолд“ в Съдърк.

Гонт се усмихна покровителствено и кимна. Кранстън хвърли гневен поглед към подсмиващия се Дени.

— Дойдохме по ваша молба, милорд регент. Казаха ни, че сър Джерард Маунтджой е бил убит. Къде, кога и как?

Гонт махна с ръка към малката беседка в далечния ъгъл на градината, скрита от очите на Кранстън от отворената врата на сградата и висока решетка, покрита с бръшлян.

— Там ли? — попита Кранстън.

— Да, сър Джерард е там.

Тонът на Гонт беше гневен, но в гласа му се долавяше и някаква ирония; изглежда нещо го забавляваше. Регентът им направи знак с ръка да влязат в беседката.

— Надявам се да имате по-голям късмет от нас.

Озадачени, Кранстън и Ателстан минаха покрай оградата и погледнаха над малка портичка в беседката. И подскочиха, когато два огромни ирландски вълкодава се хвърлиха към тях с ръмжене и лай, със зяпнали муцуни, оголили жълтите си зъби, готови да разкъсват. Кранстън и Ателстан отстъпиха.

Беседката беше просторна и хитро измислена, градина в градината: покрита с мъх каменна пейка до решетъчната ограда, тесен плочник от разноцветни камъни, масичка, която явно служеше и като баня за птици, лехи с ароматни билки. Спокойно, приятно място през дните на късното лято, стига да не беше мъжът, облегнат на оградата с дълбоко забита в гърдите кама. Гледката беше гротескна — с отворена уста, отворени и леко събрани очи трупът сякаш гледаше с учудване кървавата рана, зацапала червеникавокафявата му роба.