Пол Дохърти - Божият гняв

— Виждаш ли, братко — промърмори той с ъгълчето на устата си, — нито едно създание освен човека не пренебрегва добротата.

Той внимателно отвори вратата. Двата огромни вълкодава стояха мирно и махаха с опашки. Кранстън тихичко подсвирна през зъби и носейки месото и водата, изведе кучетата в градината. После сложи месото на земята. Докато кучетата лакомо го поглъщаха, позволиха на Кранстън леко да ги погали по главите и да почеше ушите им.

— Добри момчета! — прошепна той. — Бъдете добри със стария Джак.

Едно от кучетата дори спря да яде, за да го подуши. Кранстън тръгна към беседката. Кучетата се размърдаха.

— Седни!

Вълкодавите се подчиниха и Кранстън, следван от усмихнатия Ателстан, влезе в беседката.

— Затвори очи, братко.

Ателстан го направи и чу характерния звук, когато Кранстън извади камата от тялото на мъртвеца. Монахът отвори очи и се огледа.

Трупът беше паднал и лежеше по лице върху покритата с мъх скамейка. Чаша вино се беше сгушила под бръшляна, който растеше по стената на Гилдхол и докато Кранстън бършеше камата в тревата, Ателстан осъзна колко загадъчно беше това убийство. Точно срещу мястото, на което беше седял Маунтджой, се намираше покритият коридор. Оградата беше от дървени греди с процепи между тях, но недостатъчно големи, за да може някой да хвърли нож с такава сила. Стената на Гилдхол беше непреодолимо препятствие, а ако ножът беше хвърлен откъм градината, убиецът би трябвало да стои на портичката. Ателстан поклати глава. Сър Джерард или кучетата му не биха позволили на някого да приближи и да размахва опасно оръжие, без да се съпротивляват.

Монахът погледна към чакълестата пътека. Тя хрущеше под сандалите му. Дори най-тихо стъпващият убиец не би могъл да се промъкне по тази пътека и да застане на портата, без да накара кучетата да залаят яростно. Погледна нагоре покрай контрафорса, към който беше пристроен закритият коридор. Единствените прозорци бяха бойници за стрелци, твърде високо и твърде тесни, за да може някой да хвърли нож през тях със сила или точност. Погледна Кранстън, който изучаваше внимателно острието на ножа.

— Трябва да е бил Боскъм — промърмори Ателстан. — Ножът не е бил хвърлен. Виж — той посочи решетката, на която беше облегнат Маунтджой. — Ножът е пронизал открай докрай гърдите му и е одраскал оградата.

— Може би някой е прескочил оградата зад сър Джерард — предположи приближилият се Клифорд.

Монахът поклати глава.

— Съмнявам се, милорд. Очевидно сър Джерард е седял, когато е бил убит. Убиецът е трябвало да се покатери на оградата, да замахне с камата надолу и да улучи жертвата си в гърдите. Смятате ли, че шерифът или кучетата му биха позволили това?

Водачите на гилдии, водени от Клифорд и Гонт, предпазливо влязоха в малката беседка, гледайки плахо през рамо към двата големи вълкодава, които сега седяха на тревата и гледаха тъжно.

— Безопасни ли са кучетата? — тихо попита Гонт.

— О, да — разсеяно отвърна Кранстън. — Знаят, че нещо не е наред, но не ни смятат за врагове — той се изсмя. — Макар че може би сме. А сред хората тук със сигурност има един, който е враг — Кранстън се озърна. — Аз съм сър Джон Кранстън, кралски коронер — заяви той. — Ето и заключението ми. Смятам, че сър Джерард Маунтджой е убит от неизвестно лице или лица.

— Ами Боскъм? — прекъсна го Гонт.

— Може и да е той. Но видяхте ли камата, милорд? — Кранстън я вдигна.

Отначало Ателстан помисли, че е обикновена уелска кама с дълго и тънко острие, малка ръкохватка и дръжка. Но под размазаните следи от чистенето на Кранстън той видя, че на острието е гравирано нещо. Взе я от ръката на коронера и се взря.

— Ira Dei — прочете той на глас грубо надрасканите букви.

Гонт подритна гневно тревата и удари с юмруци по бедрата си.

— Проклятие! — той изгледа гневно останалите. — Тези селски негодници ни заплашват в собствения ни град, в собствените ни дворци.

— Ira Dei. - кралският наставник си проби път напред.

— Гняв Божи. Какво означава това, милорд Гонт? Трябва да кажем на краля.

— Ще уведомя племенника си, когато му дойде времето — отвърна раздразнено Гонт.

Ателстан долови дълбоката неприязън в гласа на регента и си спомни слуховете за засилващото се съперничество между Гонт и кралския наставник.

— Ira Dei — повтори бавно регентът — е самозван водач, обгърнат в мистерия.

— Водач на какво?

— На Голямата общност! — изръмжа Гонт. — Името, което селяните дават на тайния си съвет от водачи, които подготвят държавна измяна и бунт в Лондон и в земите около него. Сър, би трябвало да сте по-добре осведомен.