Пол Дохърти - Божият гняв

— Добре изиграно — промърмори той. — Мисля, че трябва да последваме негова светлост.

В беседката Боскъм отново започна да нервничи, тресеше се като желе, докато Кранстън го водеше към окървавената пейка.

— Така! — Кранстън се усмихна на Гонт и останалите, които стояха на вратата. — Сега, мастър Боскъм — той извади дългата си кама, — искам да ме убиеш. — Кранстън седна на пейката, без да обръща внимание на кръвта, която се съсирваше там и се усмихна на кмета. — Сър Кристофър, бихте ли ми дали чаша от виното, което пиете?

Коронерът избърса челото си с ръка и накваси устни. Гудман се канеше да възрази, но Гонт щракна с пръсти. Кметът бързо се отдалечи и се върна с пълна до ръба чаша, която пъхна в шишкавата лапа на коронера. Кранстън вдигна чашата в безмълвна наздравица към регента, после погледна нещастния Боскъм, който държеше камата така предпазливо, сякаш се ужасяваше да не пореже себе си, камо ли сър Джон.

— Така! — излая Кранстън и отпи от чашата. — Убий ме, Боскъм!

Ателстан пристъпи напред.

— Хайде, човече — промърмори той. — Направи го веднага!

Насочил камата напред, Боскъм се хвърли към сър Джон.

Ателстан не беше сигурен какво стана после. Кранстън продължи да отпива от бокала, Боскъм замахна, но в следващия миг коронерът беше избил камата от ръката му, а слугата се търкаляше на тревата. Кранстън пресуши чашата и се изправи.

— Коронерът доказа думите си — тактично се намеси Ателстан. — Боскъм дори не знае как се държи кама. Подобно на сър Джон, сър Джерард беше избухлив човек. Той щеше да окаже съпротива, да не говорим пък за кучетата му. Нещо по-важно, милорд — обърна се монахът към Гонт, — ако Боскъм беше забил камата така дълбоко, по ръцете и ръкавите му щеше да има петна от кръв. Но — добави той и помогна на Боскъм да се изправи — такива петна няма.

Гонт погледна с притворени очи Ателстан, после Боскъм. Въздъхна, изду бузи, бръкна в кесията си и хвърли една монета на Боскъм, който въпреки уплахата си я улови ловко.

— Мастър Боскъм, беше извършена голяма несправедливост. Изчакай там.

Слугата се затича като заек и седна при двата вълкодава. Гонт отиде при Кранстън и Ателстан, потърквайки с пръст ръба на чашата си.

— Щом Боскъм не го е направил — прошепна той, — кой е бил тогава?

Ателстан и Кранстън го гледаха мълчаливо.

— И по-важно — продължи Гонт, — как го е направил? Градината е оградена. Маунтджой беше войник, кучетата го пазеха. Огледахме чашата му. Не е бил упоен. Тогава как някой е успял да се доближи до такъв човек толкова, че да може да го убие? — Гонт посочи с пръст сър Джон. — Ти, милорд коронер, и секретарят ти ще бъдете мои гости на пиршеството довечера. Заповядвам ви да разкриете това убийство, и то бързо — той погледна към останалите. — Трябва да оставим нещата в способните ръце на коронера.

— Нима вече е решил другия проблем? — подигравателно подвикна Гудман.

Кранстън пламна от гняв при смеха, който думите предизвикаха. Сър Никълъс Хъси, към когото коронерът изпитваше уважение, изглеждаше притеснен.

— За какъв проблем става дума? — попита Гонт.

— О — изрева Гудман и пристъпи напред, — за главите и кървавите късове от телата на предатели, които изчезват от Лондонския мост и други места. Сър Джон от седмици се опитва да залови крадеца.

Ателстан изпита желание да цапардоса кмета в червендалестото, тлъсто лице, но вместо това сведе поглед с надеждата, че Кранстън няма да даде воля на избухливия си нрав. Сър Джон не го разочарова. Той пристъпи напред, докато лицето му се оказа само на няколко инча от това на Гудман.

— Не само ще реша този проблем — каза той шепнешком, но все пак достатъчно силно, за да го чуят и другите, — но и ви уверявам, сър, че когато приключа, на Лондонския мост ще има нови глави.

Всички си тръгнаха и се канеха отново да влязат в Гилдхол, когато Боскъм изтича и коленичи в краката на регента.

— Милорд! — изхленчи човечецът и вдигна мокрото си от сълзи лице към Джон Гонт. — Какво ще правя сега? Господарят ми е мъртъв. А кучетата?

— Имаш ли място? — попита Гонт кмета.

Гудман поклати глава. Регентът сви рамене.

— Тогава, мастър Боскъм, се радвай на това, което имаш. Поне си свободен.

— А кучетата? — изхленчи прислужникът.

— Може би ще се присъединят към господаря си. Освен, разбира се — Гонт погледна косо Кранстън, — ако коронерът не пожелае да се погрижи и за трима ви.

Кранстън изгледа жалкия човечец и двата огромни вълкодава, които изглеждаха така примирени със съдбата си. Канеше се да откаже, но съзря самодоволната усмивка на Гудман и тъжните очи на вълкодавите.