Пол Дохърти - Божият гняв

След като произнесе този бисер на народната мъдрост, коронерът изрева към прислугата, прошепна на Боскъм нарежданията си за кучетата, грабна чудодейния мях и тръгна по коридора, следван от Ателстан. Сър Джон отвори вратата.

— Разкарай се! — изрева той на червенокосия еднокрак Лейф, който се беше облегнал на рамката, увесил на врата си очукана табла. Просякът сякаш всеки миг щеше да припадне от умора и глад, но Ателстан знаеше, че е ненадминат актьор с не по-малка слабост към хапването и пийването от сър Джон.

— Ох — изстена Лейф, — стомахът ми е празен.

— Тъкмо си подхожда с главата ти!

— Сър Джон, трошица хляб, чаша вода.

— Глупости! — изрева Кранстън. — Вече си изял вечерята ми! Ти си един кльощав, ненаситен негодник, Лейф.

— Сър Джон, аз съм беден човек.

— Хайде, влизай — промърмори Кранстън. — Търси Боскъм, новия ми иконом. Всъщност, като се замисля… Боскъм! — изрева той.

Дребният човек се появи безшумно като сянка.

— Това е Лейф — каза Кранстън. — Ако го оставиш, ще ми изяде къщата. Дай му вино, но не от кларета ми. Има хляб, супа и лейди Мод е оставила пай в килера.

— Благодаря, сър Джон — Лейф закуцука пъргаво по коридора.

— Между другото — Кранстън се усмихна злостно, — Лейф, приятелю, иди в градината. Имам двама нови гости, които ще се радват да се запознаете.

После той тръшна вратата зад себе си и тръгна по Чийпсайд, смеейки се тихичко.

— Сър Джон, беше ли това разумно?

— Не се бой за Лейф, Ателстан — извика Кранстън през рамо. — Той е пъргав като бълха, бяга по-бързо от теб или мен. И често го прави — добави коронерът.

Чийпсайд вече пустееше, като изключим каруците със смет и няколко проститутки, облечени в шафраненожълто, които висяха около вратите на кръчмите. Щом паднеше мрак, те и останалата градска измет — гуляйджиите, сводниците и, както се изразяваше Кранстън, „останалите нощни чудовища“ щяха да изпълзят от дупките си.

Пристигнаха пред общината и завариха сградата, обградена от кралски стрелци и войници. Кранстън изрева името си и си проби път по стълбите и към залата за аудиенции, където ги очакваше лорд Адам Клифорд.

На лицето на младия придворен изгря искрена усмивка.

— Сър Джон, брат Ателстан — той стисна топло ръцете им.

— Много се радвам да ви видя!

Кранстън погледна простия кожен жакет, вълнения панталон и високите кожени ботуши на младия благородник.

— Милорд, няма ли да присъствате на пиршеството?

Младежът направи гримаса.

— Регентът има друга задача за мен.

По погледа му Ателстан разбра, че това не му беше приятно.

— Ти си последният гост, сър Джон — прошепна той забързано. — Кралят ще дойде скоро и пиршеството ще започне. Най-добре е да побързаш.

Клифорд ги предаде на грижите на слуга с ливрея, който ги поведе нагоре и по осветени от примигващи факли коридори. Въпреки всичко Ателстан усещаше някакво напрежение; навсякъде беше пълно със стрелци с личните гербове на краля и на Гонт — бял елен и лъв, изправен на задните си крака.

— Лорд Адам ми се струва умен човек — забеляза Ателстан.

— Една здрава ябълка в бурето с гнилите — прошепна Кранстън с ъгълчето на устата си. — Той е северняк, свързал съдбата си със звездата на Гонт. Надявам се да е умен. Ако регентът падне, и той ще си отиде с него.

Най-после стигнаха до Залата на розите, разкошната, макар и малка зала за пиршества на Гилдхол. Прислужникът ги въведе и двамата примигнаха от ярката светлина на стотиците свещи. Другите гости вече бяха седнали; те обърнаха малко внимание на новодошлите и продължиха да си шушукат, докато един виночерпец отведе Кранстън и Ателстан до местата им.

— Много хубаво местенце — прошепна монахът.

— Не забравяй, братко — промърмори Кранстън, докато сядаха, — ще вечеряме с убиец!

Кранстън седеше на мястото си в Залата на розите, нежно обгърнал с пръсти украсения със скъпоценни камъни бокал.

— За първи път идвам тук — каза той тихо на Ателстан.

Монахът тревожно изучаваше дебелия си приятел; когато пийнеше повече, Кранстън ставаше непредсказуем. Можеше да заспи или да започне да поучава тези влиятелни мъже. Но засега коронерът изглеждаше достатъчно добре и Ателстан, който беше хапнал и пийнал скромно, огледа одобрително Залата на розите.

Помещението, което представляваше идеален кръг, му напомни на рисунката на гръцки храм, която беше видял в един часослов. Покривът беше купол, изграден от хитроумно издялани греди, които се спускаха от тавана и се събираха в средата в огромна червена роза, издялана от дърво и украсена със златен варак. Стените и рамките на тъмните амбразури бяха от дялан камък, а между колоните от порфир бяха опънати златоткани знамена с кралския герб и герба на Ланкастър. Мраморният под беше покрит с килим; от червената роза в средата му излизаха бели и пурпурни ивици, които завършваха с името на някой от рицарите на Кръглата маса. До всяко име седеше по един гост на отделна масичка, покрита със сребристобяла покривка. В горната част, на мястото на крал Артур, седеше младият Ричард с изкусно фризирана златиста коса и сребърна диадема на бялото чело. Младият крал беше облечен от глава до пети в плътна, бродирана пурпурна тъкан.