Пол Дохърти - Божият гняв

— Какво има, братко? — Гласът на Гонт беше изпълнен с подозрение.

— Смятам — заяви Ателстан, пренебрегвайки предупредителния поглед на Кранстън, — че мастър Фицрой не е умрял от апоплексия, а е бил отровен.

— Убит? — рязко попита Гонт.

— Невъзможно! — изсумтя Маршъл. — Какво намекваш, братко?

— Писарят ми нищо не намеква! — отвърна Кранстън и се изправи.

Ателстан покри внимателно със салфетката чинията и чашите.

— Ако секретарят ми казва — продължи с отбранителен тон Кранстън, — че някой е отровен, значи е отровен.

— Чакайте, какво значи това? — намеси се младият крал. — Ако мастър Томас е бил убит тук, убиецът му е още в залата.

Ателстан стана и отиде до един прислужник, който държеше кана с розова вода и купа. През китката му беше преметната кърпа. Монахът му се усмихна, протегна пръсти и внимателно отми лепкавата слюнка от устата на Фицрой. Старателно избърса ръцете си в кърпата и се върна при групата.

— Вярвам, че мастър Томас Фицрой е бил убит — заяви той. — Виждал съм и преди умрели от апоплексия, но те не изглеждат така. Смъртта беше твърде бърза и усетих необичайна миризма по устните му.

Могъщите водачи на гилдии се бяха втренчили в Ателстан: сега му вярваха и в самоуверените им погледи се долавяха страх и подозрение.

— Кой седеше до него? — Кранстън зададе въпроса, който никой не се осмеляваше да зададе.

— Аз — отвърна Гудман. — Седях от дясната му страна.

— А аз от лявата — добави Съдбъри. — Защо, какво намекваш?

Кранстън погледна прислужниците, които се бяха скупчили до вратата.

— Ти! — Шишкавият му пръст избра видимо уплашения иконом. — Ела тук!

Мъжът притича напред.

— Кажи ми дали мастър Томас Фицрой е ял или пил нещо, което ние не сме.

— Не, сър. Храната се сервираше от един поднос, а виното му се наливаше от същите кани, от които сипвахме и на другите.

— И аз мога да го потвърдя — обади се Бремър, водач на гилдията на търговците на платове.

— Аз също — заяви Маршъл, водачът на гилдията на търговците на подправки. — Старият Фицрой обичаше да си похапва и попийва. С Бремър тайно се обзаложихме, че Фицрой ще поиска двойна порция от всичко и чашите му ще бъдат пълнени по-често, отколкото на всеки друг. Оказах се прав — добави лукаво търговецът на подправки и стрелна с поглед Кранстън.

— Яде и пи повече дори от теб, сър Джон.

Коронерът отвърна на погледа му и се оригна шумно, сякаш това беше единственият отговор, който заслужаваше подобно изявление. После се обърна към Бремър:

— Ти сигурен ли си?

— Да, сър Джон.

— А ти? — олюлявайки се леко, Кранстън погледна остро прислужника.

Боже, помоли се безмълвно Ателстан, моля те, не позволявай на сър Джон да седне и да заспи. Не сега. Моля те, моля те.

Но Кранстън очевидно се беше стегнал, защото пристъпи заплашително към уплашения иконом.

— Сигурен ли си, че Фицрой е ял и пил само това, което поднесоха на всички ни?

— Разбира се, сър Джон. — Вижте — мъжът се обърна към краля и регента, — всички ястия и напитки бяха поднесени първо на негово величество краля и милорд Гонт, а после на останалите. Ако някой прислужник се беше върнал за още вино или храна, преди да стигне до мастър Томас, щях да си спомня.

— Може ли да се вярва на прислугата? — попита рязко Гудман.

Икономът го изгледа гневно.

— Как би могъл някой от нас, докато поднася храна и напитки с две ръце, да спре и да сипе или поръси отрова, след като гостите, включително Фицрой, го гледат?

— Просто попитах — ухили се самодоволно Гудман.

Кранстън изсумтя и се доближи до Ателстан. Изгледа го отвисоко и изсъска.

— Дано да си прав!

— Не се тревожи, сър Джон — усмихна се Ателстан. — А, ето го и лекарят.

Тиоболд дьо Троа, пременен в широка роба, влезе с широка крачка; очите му бяха натежали от сън, а изражението — ядосано, задето го бяха обезпокоили толкова късно. В същото време пристигна и Адам Клифорд — ездитните му ботуши бяха покрити с кал, още несвалените шпори дрънчаха и звънтяха. Докато лекарят отиваше да огледа трупа, Гонт повика придворния далеч от останалите и двамата си зашепнаха. Ателстан наблюдаваше лицето на Клифорд и разбра, че Фицрой наистина е бил отровен, а смесицата от гняв и изненада по лицето на регента показваше, че второто убийство е било тежък удар върху политическите му амбиции.

Клифорд зададе някакъв въпрос на регента. Гонт рязко отметна глава и я завъртя отрицателно. Придворният тръгна напред, проправяйки си път между група водачи на гилдиите. Без да се извини, той нареди отсечено на лекаря да се отдръпне, за да претърси кесията на мъртвеца, пренебрегвайки възмутените викове на останалите. Най-накрая намери това, което търсеше, и с ключ в ръка се усмихна триумфално на Гонт.