Пол Дохърти - Божият гняв

Гневният поглед на Гонт отговори на въпроса му и цялата прислуга набързо се измъкна от помещението.

Клифорд прошепна на стрелците и войниците, че също трябва да излязат. Едва беше затворил вратата зад тях, когато силно чукане го накара да я отвори наново. Ателстан зърна прислужник в ливрея, който промърмори няколко думи и пъхна парче пергамент в ръката на Клифорд. Придворният отново затвори вратата, отиде в средата на залата, прочете съобщението, после го подаде на регента. Гонт направи същото и лицето му пламна от гняв.

— Седнете по местата си! — нареди той. — Имам новина.

Всички се подчиниха, включително Ателстан и Кранстън. Гонт седна на мястото на краля, държейки пергамента пред себе си. Чакаха, докато четиримата стрелци, повикани от Клифорд, влязоха, увиха безцеремонно трупа на Фицрой в платнище и го изнесоха от залата със същата загриженост, с каквато биха изнесли купчина смет. Сега Гонт огледа смълчаните гости, застанали нащрек.

— Получих прокламация — гласът му се извиси до крясък.

— От подлия предател, който се нарича Ira Dei!

Той подхвърли пергамента на Клифорд.

Благородникът го изглади.

— „Мастър Томас Фицрой — прочете младежът — беше екзекутиран за престъпления срещу народа.“ Подписано, Ira Dei.

Той вдигна поглед и Ателстан усети страха у всички гости на Гонт. Дори Кранстън, който не се стряскаше лесно, сведе глава.

— Какво е това? — дрезгаво промърмори Гудман. — Какъв е този мерзавец, който убива най-знатните в този град?

— Не знам — обади се Ателстан, опитвайки се да разпръсне атмосферата на страх. — Но сега сме сигурни в три неща. Първо, Фицрой е бил убит. Второ, убийството му е било извършено от или по заповед на човека, който се нарича Ira Dei.

Той млъкна и погледна косо към Кранстън.

— А третото? — попита Гонт.

— Ваша светлост, очевидно е. Смъртта на Фицрой не е обявена публично. Тази прокламация доказва едно от двете: или Ira Dei присъства в тази зала, и е накарал някой от последователите си да остави бележката, или някой от последователите му е сега с нас, а този „Гняв Божи“, както се нарича, е оставил лично бележката.

— Ами пазачите? — попита Кранстън. — Видяхме ги, когато влизахме.

— Прибраха се в сградата, когато пиршеството започна — раздразнено отвърна Гонт.

— В такъв случай моят писар трябва да е прав — язвително отбеляза Кранстън. — Както и да го тълкувате, ваша светлост, сред вас има убиец и предател!

Думите на Ателстан вече бяха предизвикали недоволство, но когато бяха повторени от коронера, последва смайване.

— Какво искаш да кажеш? — изкрещя Гудман и се изправи, забравил всякакви придворни маниери.

— Има нещо наложително! — извика контето Дени. — Ваша светлост, трябва да проверим златото, което всеки от нас остави в ковчежето в параклиса на общината.

Той свали от врата си сребърна верига с ключ, много подобен на онзи, който Клифорд беше взел от кесията на мъртвия Фицрой.

— Съгласен съм — заяви червенокосият Съдбъри, чието лице беше още по-червено от кларета, който поглъщаше.

— Ваша светлост, това е катастрофа. Трябва да проверим ковчежето заради всички нас!

Гонт погледна към Клифорд, който кимна разбиращо. Регентът свали сребърната верига от врата си. Ключът, който висеше на нея, проблесна на светлината на свещите.

— Това е най-доброто, което можем да направим — съгласи се той.

Клифорд повика стражата и, водени от четирима церемониалмайстори с факли, Гонт и сега притихналите му гости, включително Кранстън и Ателстан, тръгнаха по сводестите коридори, изкачиха се по широкото дървено стълбище и влязоха в малкия параклис. Те спряха за малко до вратата, взирайки се в мрака, изпълнен с уханието на тамян; стражите запалиха факлите и свещите, които намериха на олтара. Параклисът — истинска малка скъпоценност с полирани мраморни колони, мозаечен под и украсени със стенописи стени — оживя. Мраморният олтар в другия му край беше покрит с чисто бяло платно. Те отидоха до него и Гонт сръчно го свали. Под олтара, върху четири колони, стоеше дълго дървено ковчеже, подсилено с метални ленти. Дори на слабата светлина Ателстан различи шестте ключалки по едната му страна.

— Извадете го! — нареди Гонт.

Двама войници го донесоха пред олтара. Това действие също предизвика смайване, защото ковчежето изглеждаше изненадващо леко. Гонт повиши глас, настоявайки за тишина. Пристъпи и завъртя ключа си, последван от Клифорд, който направи същото с взетия от Фицрой. Водачите на гилдии ги последваха и ковчежето беше отворено. Ателстан и Кранстън надникнаха през раменете на стоящите пред тях.