Пол Дохърти - Божият гняв

— Да му се не види! — промърмори Кранстън. — Как може да е станало? Охраняваше ли се параклисът?

Гудман сви рамене.

— Не, защо? Ковчежето беше тежко с толкова злато в него, а и шестте ключалки… — гласът му постепенно затихна.

— Чия идея е всичко това? — попита Ателстан. — Златните кюлчета, ковчежето?

Клифорд направи гримаса и погледна към Гудман.

— Идеята за ковчежето и златото — отвърна той — беше на милорд Гонт, но аз и сър Джерард Маунтджой избрахме Стърми — той се усмихна. — Предводителите на гилдии настояха.

— Защото не ми вярват! — отсече Гонт. — Нямах нищо общо с направата на ковчежето, ключалките и ключовете за тях. С предводителите на гилдии решихме, че е най-добре да поверим това на тези наши достойни служители. Те донесоха ковчежето и ключовете право от работилницата на Стърми тази сутрин.

— Ще изпреваря въпроса ти — намеси се лорд Адам, — и ще ти кажа, че нито един от тях не е държал и шестте ключа едновременно. Кметът донесе три, Маунтджой — останалите. Фицрой и Съдбъри присъстваха на предаването, а ковчежето беше носено от пристави от градската стража.

Кранстън се взря с присвити очи в мрака, както правеше винаги, когато се замислеше дълбоко.

— Сър Джон! — възкликна Ателстан. — Какво има?

Кранстън облиза устни, сигурен знак, че дори в този късен час кларетът започваше да му липсва.

— Стърми — каза той. — Това име ми е познато. Защо ли е така? Защо името на почтен ключар, покровителстван от могъщите и благородните, събужда някакъв спомен в старческата ми памет?

Ателстан се усмихна. Паметта на Кранстън беше изумителна. Той знаеше как се казват повечето лондонски престъпници, познаваше ги по физиономия и дори в претъпкания Чийпсайд крещеше предупреждения на апашите и мошениците, назовавайки ги по име.

— Какво ти напомня името Стърми? — бързо попита Гонт.

Коронерът поклати глава.

— Ще се сетя — той се поклони. — Милорд, ако ни извините, с писаря ми трябва да отидем при ключаря още тази вечер. Къде живее той?

— На Лорънс Лейн, близо до Мърсъри — отвърна Клифорд.

— Тогава — усмихна се Кранстън на Ателстан, който го стрелна е поглед, изпълнен с уморено раздразнение, — най-добре да отидем при мастър ключаря на Лорънс Лейн близо до Мърсъри и да му зададем няколко въпроса, нали?

Той отново се поклони на регента. Гонт отклони поглед. Кранстън сви рамене и прекоси параклиса, следван от унилия Ателстан.

— Кранстън!

Сър Джон се обърна. Сега Гонт стоеше на стълбите към олтара.

— Знаеш, че водачите на гилдии ще се върнат. О, знам, че исканията им ще бъдат съвсем основателни. Ще поискат златото си и отговори в определен срок — той размаха пръст.

— Аз също имам нужда от отговори и то най-късно до десет дни.

Неизречената заплаха висеше във въздуха, когато Кранстън се завъртя рязко и излезе от параклиса на общината.

Когато стигнаха до Чийпсайд, Кранстън спря и се загледа в луната.

— Дяволът да ги препикае! — изруга той. — Вонящо гърне с лайна! Синове на курви, тъпи охранени копелета!

Ателстан се усмихна:

— За нашите братя во Христе, предводителите на гилдиите ли говориш, сър Джон?

— Да, монахо! — Кранстън измъкна чудодейния си мях изпод наметката си и отпи дълбока глътка. — Боже — въздъхна той, — каква бъркотия! Как е бил убит Фицрой, братко? Не е взел отровата преди пиршеството, но по храната и съдовете му също нямаше и следа от отрова.

Ателстан поклати глава.

— Избързваш, сър Джон. Аз още се чудя за смъртта на Маунтджой.

Монахът погледна смрачения квартал и погледът му беше привлечен от фенерите пред къщите на големите търговци. Спомни си думите на стария си учител, отец Пол. „Коренът на всяко зло“, нареждаше той с гръмовен глас, „е гордостта. Обратното на любовта не е омразата или безразличието, а властта. Властта покварява, преследването й е път към ада“.

Сега вървим точно по този път, помисли си Ателстан, притискани от влиятелни хора е неутолима жажда да притежават най-доброто в живота. Ние всички сме убийци, заключи той, и потръпна въпреки топлата вечер. Чувстваше се като боец с меч, на когото са надянали маска и са го изтласкали на потънала в мрак арена, пълна с убийци.

— Искам да се прибера у дома — прошепна той, преди да се усети.

Кранстън го изгледа е любопитство.

— Твоят дом е в този град, братко.

Ателстан се усмихна и се отърси от мислите си.

— Да, сър Джон, но трябва да разпитваме онзи ключар. Кажи ми, защо името на Стърми те озадачи.