Пол Дохърти - Божият гняв

— Братко, ще те изпратя до моста!

— Не, не, настоявам, сър Джон. Ще бъда в безопасност. Кой би нападнал беден монах?

Кранстън наблюдаваше как свещеникът прекосява Мърсъри Лейн и тръгва по Бъдж Роу.

— Да! — прошепна си той. — Кой би нападнал беден монах? Този град е пълен с негодници, които биха го направили!

Кранстън изчака, докато Ателстан изчезна от погледа му, после го последва по Бъдж Роу, Уолбрук, Роупъри и тръгна по Бридж Стрийт. В далечния й край, озарени от светлината на факли, закрепени на колове, пазачи стояха на входа към моста. Кранстън дочу неясните им гласове в далечината, докато разпитваха монаха. Един от тях се разсмя и пропусна Ателстан. Коронерът въздъхна с облекчение, но отново наостри уши, когато чу промъкващи се стъпки зад себе си.

— Слушайте, нощни птици — изрева той през рамо, — аз съм старият Джак, градският коронер. Ако не се разкарате, ще ви усуча топките около вратовете.

Когато се обърна, улицата беше пуста.

Кранстън тръгна да се облекчи над една канавка, после завърза шнуровете на панталоните си и премлясна. Прекръсти се и отпи щедра глътка от чудодейния мях. После си спомни кучетата Гог и Магог и се запита какво ли ще си помисли лейди Мод за тях. Кранстън изпъшка и реши, че има нужда от още една яка глътка.

Ателстан седеше на масата в малкия свещенически дом срещу църквата „Сейнт Ерконуолд“ в Съдърк. Когато се върна, откри всичко в ред. Вратите на църквата бяха заключени, някой беше оставил малко гърненце мед в една от нишите; очевидно подарък от някой енориаш. Старият му кон Филомел лежеше на една страна и дишаше тежко през разширените си ноздри, сънувайки за миналата си слава на млад боен кон, участвал във войните на стария крал. Ателстан постоя до вратата на конюшнята и му поговори известно време, но старият кон продължаваше да хърка, затова монахът продължи с оглед на малката си градина. Тя изглеждаше добре, поне доколкото можеше да види. Бонавентура, изкусният мишелов, едноокият повелител на малките улички, очевидно беше излязъл да флиртува или на лов.

Монахът се прибра и огледа скромната си кухня. Стените бяха варосани наскоро. Той затвори очи и вдъхна аромата на билките, разпръснати по свежата зелена тръстика на пода, после погледна котлето на огъня. Надигна се, за да се увери, че овесената каша, която вареше, не е станала твърде гъста и не е загоряла. Въздъхна, отиде в килера и донесе кана мляко. То още миришеше добре, затова го изля в котлето и внимателно разбърка кашата, както го беше научила Бенедикта.

— Ще ми се да можех да готвя — промърмори той.

Веднъж беше поканил Кранстън на закуска и коронерът се беше заклел, че ако изстрелят с катапулти овесената каша на Ателстан, тя ще пробие която и да е от градските стени. Върна каната на мястото й, избърса ръцете си с кърпа и отново застана над масата, която беше отрупана с парчета пергамент. На всяко от тях бяха описани подробности за някое от убийствата.

— Какво имаме? — насмешливо запита сам себе си Ателстан. — Как Розамунд Ингам е убила приятеля на коронера сър Оливър? Няма следи от насилие, нито от отрова — той се почеса по бузата. — Бил ли е убит? Или Кранстън се е ядосал, че са сложили рога на стария му другар?

И все пак, помисли си той, Кранстън, с тези негови рошави бели бакенбарди, червендалесто лице, голяма оплешивяваща глава и още по-голям търбух, беше проницателен и хитър като змия. Надушваше престъпленията и решеше ли, че нещо намирисва, обикновено се оказваше прав.

Ателстан взе друго късче пергамент и заразглежда грубата си скица на градината на Гилдхол, където беше убит Маунтджой.

— Как, за Бога? — промърмори си той.

От едната страна беше високата решетъчна ограда, на която се беше облегнал шерифът, отляво — гладка тухлена стена, отдясно — градинската ограда, пазена от кучетата, а срещу него — дървената ограда на закрития проход, който свързваше сградата на общината с кухнята. Как би могъл убиец да влезе в това затворено пространство и да намушка един здрав мъж като Маунтджой, без нито шерифът, нито страшните му кучета да вдигнат шум?

И най-накрая — Фицрой, убит от неизвестна ръка. Кой би могъл да му даде отрова, без да бъде забелязан? Кой беше Ira Dei. Кой от влиятелните властници беше предателят?

Ателстан поклати глава и се върна към енорийските сметки. Беше уморен, тъй като след връщането си от града бе успял да поспи едва няколко часа, преди да стане, да каже молитвата си на светлината на свещите, да се измие и облече в малката си спалня на горния етаж. Той придърпа сметките. Беше му омръзнало от убийства, интриги и загадки, а трябваше да приключи със сметките, преди да се срещне с енорийския съвет на Архангеловден.