Пол Дохърти - Божият гняв

Известно време стоя с гръб към нея, опитвайки се да спре треперенето на краката си. Кой дръзваше да го укорява тук? Какво щеше да направи Кранстън, когато разбереше? Ателстан влезе в килера и си наля чаша вино, която изгълта, преди да седне пак на масата.

— Проклятие! — каза той тихо.

Затвори книгата със сметките, разчисти останалите ръкописи и ги отнесе до големия, обкован с желязо сандък. Докато ги слагаше вътре и ги заключваше, той се замисли за дръзката кражба в Гилдхол. Надяваше се само Стърми да е още жив. Ако с Кранстън намереха крадеца, щяха да открият и убиеца. Той подскочи, стреснат от силно тропане по вратата.

— Отче! Отче!

Ателстан отвори вратата и видя свинарката Урсула, чието обичайно весело червендалесто лице, обсипано с брадавици, сега беше обляно в сълзи.

— Урсула! — каза монахът. — Нали не идваш за свинята? Не мога да я благославям отново.

— Не, не, отче, майка ми умира.

— Сигурна ли си? — попита Ателстан. — Поне три пъти съм давал на Гризелда последно причастие.

— Не, отче, тя казва, че си отива. Усещала го.

— Да вървим тогава.

Ателстан заключи вратата на къщата и забърза към църквата. Вътре беше хладно и тъмно, миришеше приятно на тамян и восъчни свещи. Утринната светлина вече започваше да осветява стенописите на Хъдъл, докато Ателстан бързо мина под олтарната преграда към олтара. Той се прекръсти, преди да вземе дарохранителницата и стъкленица с миро. После взе епитрахила си, наметка, огниво и свещ от ризницата и ги даде на Урсула, която го чакаше на входа на църквата. Запали свещта, уви се в наметката и докато свинарката пазеше пламъка на свещта с големите си груби ръце, заключи вратата.

Последва Урсула по тесните, виещи се улици на Съдърк до къщата й, малка двуетажна постройка, точно зад приората „Сейнт Мери Овъри“. Както обикновено, голямата свиня, любимка и светлина в живота на Урсула, се припичаше на огъня, а зад една завеса в далечния ъгъл на стаята Гризелда лежеше на сламеник, отметнала глава. Клюнестият й нос стърчеше във въздуха, очите й бяха полуотворени. Ателстан би помислил, че вече е мъртва, ако не беше лекото повдигане и отпускане на мършавите й гърди. Когато коленичи до нея и сложи дарохранителницата и стъкленицата на трикрако столче, Урсула застана зад него със свещта в ръка. Естествено, свинята трябваше да види какво става и щом позна Ателстан, чиято леха със зеле редовно опустошаваше, започна възбудено да сумти и грухти.

— За Бога, махай се! — прошепна той. — В името на Божията любов, Урсула, дай й зеле или нещо друго!

— Тя не яде зеле — отвърна рязко Урсула, хвана свинята за ухото и я отведе.

— Да — прошепна си Ателстан. — Проклетото създание го обича само прясно.

— Ти ли си, отче?

Ателстан се наведе над старицата с изпити бузи и полуотворени безкръвни устни. В малките й, подобни на копчета очи още светеше живот.

— Да, майко Гризелда, аз съм.

— Ти си добър свещеник — хрипливо каза старицата, — щом дойде да видиш старата Гризелда. Ще ме изповядаш ли, отче?

Ателстан се усмихна.

— Защо, какво си направила след последната си изповед, майко? Колко младежи прелъсти този път?

Устните на старицата се разтвориха в беззъба усмивка.

— Нима си се провинила в разврат или поквара? — продължи Ателстан, свел поглед към нея. — Стига, Гризелда, ти отдавна си се помирила с Бога.

Ателстан отвори позлатената дарохранителница, извади нафората и я постави в устата на умиращата. После помаза главата, очите, устата, гърдите, ръцете и краката й, докато тя дъвчеше парченцето безквасен хляб. Най-после свърши. Урсула отиде да стъкне малкия огън, а Гризелда хвана ръката на Ателстан.

— Ще отида ли в рая, отче?

— Разбира се.

— Ще бъде ли там мъжът ми?

— Защо не?

— Той обичаше жените, отче! Като млад беше красив като слънцето. Имаше коса с цвят на царевица и очи, сини като небето. Но не беше лош човек и аз го обичах — тя се изкашля и жълта слюнка се стече от ъгълчето на устата й. Ателстан взе една кърпа и нежно избърса устните й.

— Бог не би отхвърлил никого — каза бавно той, — който е обичал или е бил обичан.

Старицата отново се прокашля. Ателстан пошепна през рамо.

— Урсула, чаша вода!

Но после почувства как ръката й се отпусна. Погледна надолу. Главата на Гризелда се бе извърнала леко наляво. Потърси пулса на шията й, но не усети нищо. Вдигна поглед към Урсула, която държеше очукана чаша и по пълните й бузи се стичаха сълзи.

— Тя ни напусна — промърмори Ателстан. — Отиде си. Тръгна преди нас.