Пол Дохърти - Божият гняв

— Отче?

— Да, какво има? — Ателстан погледна мършавото бяло личице, което надничаше изпод черната островърха качулка.

— Какво има, Роланд?

Момченцето прошепна нещо и Ателстан трябваше да приклекне, за да чуе как синът на ловеца на плъхове Ранулф му обяснява, че баща му иска спешно да го види.

— Да, да — отвърна монахът и се изправи. — Кажи на баща си, че ще се видя с него утре.

Той прехапа устни, за да прикрие усмивката си, защото момчето бе наследило от баща си черти, които го уподобяваха на гризачите, които той ловеше. Роналд изскочи при останалите, а Ателстан се върна при двамата млади влюбени, седнали пред олтарната преграда.

— Отче — Томас се изправи, — скоро трябва да говориш с родителите ни.

— Защо? — Ателстан погледна тревожно момичето. — Случило ли се е нещо?

Тя се усмихна и поклати отрицателно глава, после каза умолително:

— Отче, дойдохме и ти казахме тайната си. Ти провери и се оказа, че между нас няма кръвна връзка, освен че пра-пра-чичото на Томас е бил женен за роднина на баба ми — момичето отмяташе аргументите си на пръсти. — Съгласихме се да ни наставляваш. Томас има хубава работа на кея Даугейт, а аз бродирам много добре. Отче, аз избродирах покривките за олтара. Защо не може да обявиш от олтара, че ще се женим, както е прието?

Ателстан вдигна ръка.

— Добре. Ще се видя с родителите ви тази неделя след сутрешната литургия. Може би ще дойдат на чаша вино в дома ми, за да отпразнуваме добрите новини.

Той задържа фалшивата усмивка на лицето си, докато влюбените подскочиха от радост и почти тичешком минаха през нефа, хванати за ръка.

— О, Боже! — въздъхна той. — Остават само пет дни до неделя и началото на гражданска война.

— В такъв случай по-добре да съм наблизо!

Свещеникът се усмихна.

— Бенедикта — каза той, без да се обръща, — откога си тук?

— Достатъчно, за да чуя как си говориш сам, отче.

Ателстан се обърна и тръгна през църквата към вдовицата, която се подпираше с ръка на една колона. Изглеждаше елегантна и красива както винаги. Гладкото й смугло лице, обградено от кремава пребрадка; очите, които можеха да бъдат насмешливи, натъжени, великодушни или сантиментални; и тези устни… Ателстан скри ръце в ръкавите на расото си и се ощипа, припомняйки си думите от Светото писание: „…всеки, който поглежда на жена с пожелание…“ Той отпусна ръце.

— Бенедикта, какво те води тук?

Тя се усмихна дяволито.

— Как върви печенето на сладкиши за есенния празник?

— Това — разгорещено отвърна Ателстан — ми е последна грижа.

Той описа посещението си в Гилдхол, прекъсвайки само когато Бенедикта се разсмя на описанието му на Кранстън и двата вълкодава. Но когато й разказа за убийствата, лицето й помръкна.

— Трябва да внимаваш, отче — прошепна тя. — Слуховете се носят из Съдърк като пожар в сухо стърнище. Говори се за голям бунт, за нападения над бирници, а копачът Пайк пак крои нещо.

— Говори ли ти нещо името Ira Dei, Бенедикта?

— Чувала съм да се споменава, както и Голямата общност на кралството. Копачът Пайк знае всичко — тя се усмихна сухо. — Или поне така твърди. У него има повече ейл, отколкото злонамереност.

— Очаквах Кранстън — каза Ателстан, загледан замислено във вратата. — Един от старите му другари е бил убит, а първенците на града не само искат да разкрием „техните“ убийства и да върнем златото им, но и искат обяснение защо крайниците на разчленените предатели изчезват от коловете над Лондонския мост.

— Чаша, пълна с грижи — каза Бенедикта. — Но, отче, и аз ще добавя нещо към тях.

— Как? — остро попита той.

— Снощи една жена дойде в църквата — Бенедикта присви очи, опитвайки се да си спомни името й. — Елинор Хобдън, точно така.

Сърцето на Ателстан замря.

— Тя твърди, че дъщеря й е обладана от демон — продължи Бенедикта. — Казва, че щяла да ви заведе у дома си довечера, след вечерня. За какво става дума, отче?

Тъмните очи на Ателстан гледаха скръбно, но тя сдържа порива си да стисне ръката му или да го погали по бузата.

— За беда — тихо каза свещеникът. — Бенедикта, ще дойдеш ли с мен там?

— Страх ли те е? — попита тя полушеговито.

— Не, не, но ще помоля и сър Джон да ме придружи. В такива случаи зрънце здрав разум може да се окаже по-полезно от благословията на свещеник.

— Най-после те спипах, послушнико!

Ателстан и Бенедикта стреснато се огледаха и видяха гологлавия Кранстън да стои разкрачен на входа на църквата и да им се усмихва.