Пол Дохърти - Божият гняв

— О, Боже! — прошепна Ателстан. — Здраво е прегръщал чудодейния мях.

— Най-после те хванах! — изрева отново Кранстън и тръгна през нефа. После спря и се огледа.

— Къде е проклетият котарак?

— Отиде на лов.

— Добре! — Кранстън приближи, обгърна Бенедикта с мечешката си ръка и залепи сочна целувка на бузата й. — Красавице! — прошепна той и се усмихна на Ателстан.

— Ще стане чудесна съпруга на някого.

— Сър Джон Кранстън! — извика Бенедикта престорено гневно.

— Дръж си езика, жено — отвърна й подобаващо Кранстън.

— Братко, трябва да дойдеш.

— О, не, сър Джон, къде?

— В Билингсгейт, на кея Ботолф. Току-що са извадили тялото на Стърми от реката — кама като онази, убила Маунтджой, е била забита дълбоко в гърдите му. Явно е изчезнал вчера следобед.

— Какво е правел в Билингсгейт?

— Бог знае! — Кранстън премлясна и заоглежда с възхищение църквата. — Това място заприличва все повече на Божи дом, а не на хамбар.

Ателстан намигна на Бенедикта, обърна се и поведе сър Джон обратно към входа.

— А как са Гог и Магог?

— Ядат така, сякаш е последният им ден.

Кранстън спря, отметна глава и се изсмя.

— Боскъм струва колкото теглото си в злато, но не може да ми каже нищо повече за смъртта на Маунтджой. Затова пък ми каза — Кранстън отново се изсмя, — че Гог и Магог подгонили Лейф и го принудили да се покатери на едно дърво.

Глупакът не могъл да слезе часове наред.

Внезапно изражението му стана сериозно.

— Гонт и предводителите на гилдии ме разпитваха тази сутрин. Напомниха ми, че имам само десет дни, за да открия златото и да хвана убиеца.

— Настояват ли?

— Да, лорд Клифорд също ще се опита да открие нещо.

— А какво ще стане в противен случай? — попита с любопитство Ателстан.

— Какво искаш да кажеш, послушнико!?

— Какво ще стане след десет дни?

— Гонт ще изгуби съюзниците си, златото си и властта си.

Кранстън млъкна и се взря в кръщелния купел. Внимателно заразглежда гравюрите по ръба: свети Йоан Кръстител, потопен до кръста в река Йордан, която приличаше на коронера повече на Темза, отколкото на някоя река в Палестина.

— Тези предводители на гилдии… Извини ме, мистрес — в допълнение той се поклони и към дарохранителницата, — но те са ужасни негодници! Подлизурковци, мошеници, коравосърдечни, тъпи псета! — Той изпухтя. — Всичките седяха там и се тресяха като желе — опуленият Гудман, плешивият Маршъл, контето Дени и Съдбъри, чието лице би докарало до отчаяние и някоя свиня. Това, което ме ядосва, послушнико…

— Монах, сър Джон.

— Както казвах, послушнико, това, което ме ядосва е, че знам, че един или повече от тези негодници е убиец. Трябва да е така!

Кранстън щеше да продължи с литанията от ругатни, но Ателстан го изведе на огрените от слънце стъпала на „Сейнт Ерконуолд“. Заключи вратата на църквата, грабна седлото и писмените си принадлежности от дома си, заключи и отиде да изведе Филомел. След като отпи две големи глътки от меха си, Кранстън забрави „проклетите предводители на гилдии“ и продължи да се шегува с Бенедикта. Най-накрая Ателстан успя да оседлае протестиращия Филомел. Окачи торбата си на рога на седлото и внимателно се качи на коня.

Сър Джон доведе коня си, който похапваше от тревата на гробището и се метна на седлото с такава сила, че Ателстан трепна. Нищо чудно, помисли си той, че Крим нарича сър Джон „Трошача на коне“. Свещеникът смушка Филомел и тъй като не беше най-добрият ездач, едва не се сблъска със сър Джон. После погледна гневно усмихващата се Бенедикта и й хвърли ключовете за църквата и дома си.

— Ще наглеждаш ли нещата тук, мистрес?

Прехапала устни, за да не се разсмее, Бенедикта кимна.

— Ще се върнеш ли за вечерня?

Последва ново кимване.

Ателстан смушка Филомел и следван от Кранстън, който пращаше въздушни целувки на Бенедикта, излезе от църковния двор и пое към Лондонския мост.

— Какво ще става на вечерня? — рязко попита Кранстън.

— Ще се срещнем с дявола, сър Джон. Ти, аз и Бенедикта.

Оригването на Кранстън отекна като тръбен звук.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Изчакай и ще видиш.

По-нататъшният разговор се оказа невъзможен — тъй като беше пазарен ден, улиците на Съдърк бяха претъпкани и Ателстан трябваше да маха с ръка на различни енориаши.

— Привет, сър Джон! — изреваха копачът Пайк и калайджията Таб, които седяха пред една кръчма с чаши ейл в ръка.

— Разкарайте се! — изрева коронерът в отговор, доловил присмех в гласовете им.