Пол Дохърти - Божият гняв

— Кой е той? — попита Ателстан.

— Рибарят на хора — отвърна Кранстън, отпивайки от чашата — е кралски служител. Общо са петима и работят по бреговете на реката. Този отговаря за зоната между рибарския кей до Сейнт Ботолф и Пети Уейлс, близо до Тауър.

— Да, но какво правят?

— Вадят трупове от Темза. Жертви на убийство или злополука, самоубийци, пияници. Ако човекът е жив, получават два пенса. За жертва на убийство — три. За самоубийци и жертви на злополуки — само по един.

— Сър Джон.

Ателстан погледна високата, слаба фигура, която безшумно се появи до тях. Кранстън махна с ръка към стола и чашата вино.

— Бъди наш гост, сър.

Мъжът излезе от сенките. Когато седна, Ателстан с мъка прикри отвращението си. Мъжът имаше мазна червена коса, която стигаше до раменете и ограждаше алабастрово бяло лице, безжалостно като смъртта, с рибешка уста, чип нос и очи като черни копчета. Кранстън ги представи и Рибарят на хора погледна безизразно монаха.

— Дошли сте да видите трупа?

Ателстан кимна.

— Подскачаше по водата — каза мъжът. — Подскачаше като коркова тапа. На повечето жертви на убийство връзват камъни, но този беше странен.

— Защо?

— Сър Джон — мъжът отпи от чашата си с безизразно лице и немигащи очи, — много рядко съм виждал клиентите си, преди да умрат. — Но вчера следобед, точно след като пазарът затвори, излязох от „Сейнт Мери ат Хил“ за обичайната си разходка по кея. Обичам да изучавам реката, теченията, вятъра — очевидно това беше любимата тема на този странен човек. — Реката ти казва много. Ако е бурна или вятърът е силен, труповете се носят по средата. Вчера си помислих: реката е спокойна, мисли ми доброто. Ще отнесе труповете към брега.

Ателстан потисна тръпката си.

— Един човек се разхождаше нагоре-надолу, сякаш чакаше някого. Помислих си „Този със сигурност е самоубиец“. Но не исках да бъда алчен, затова отминах. Мъжът стоеше зад сергиите, между тях и реката. Чух вик. Огледах се. Беше изчезнал — рибарят отпи от виното. — Върнах се на кея и видях тялото му да се носи по реката, ръцете му бяха разперени, от раната в гърдите му бликаше кръв. Носех си въдицата.

Мъжът потупа кожените торбички на кръста си.

— Извлякох го, сложих знака си на гърдите му и го отнесох в склада.

— В склада? — попита Ателстан.

— Ще видите.

Кранстън погледна предупредително монаха.

— Нямаше ли други хора? — попита коронерът. — Никого ли не видя?

— Никого. Казвам ти, сър Джон, мястото беше пусто. Не видях никого, не чух никого.

— Но как? — намеси се Ателстан. — Как може някой да се е приближил до Стърми, да е забил нож в сърцето му и да е изчезнал като дим?

Рибарят на хора вдигна рамене и пресуши чашата си.

— Аз само вадя телата — каза той. — Не мога да давам обяснения защо са умрели. Елате, ще ви покажа.

Той ги поведе по една странична улица и зави по тясна алея. Спря до дълга, прилична на хамбар постройка и отключи вратата. Ателстан веднага запуши носа си заради ужасната воня. Рибарят на хора запали факли, мракът оживя и Ателстан видя около дузина нарове, които запълваха помещението. Някои бяха празни, но на други имаше купчини, покрити с кожени завивки.

— Кой беше Стърми? — промърмори си Рибарят на хора. Повдигна една завивка. — Не, този е самоубиецът. Спря с пръст на устните и посочи към друга покрита купчина. — А това е пияницата. Значи този — триумфално каза той, дърпайки завивката — трябва да е Стърми.

Удавникът лежеше с мъртвешки бледо лице, с подгизнали коса и дрехи. В средата на гърдите му имаше тъмночервено петно. До трупа лежеше дълга кама. Ателстан внимателно я взе.

— Същият тип като онази, с която беше убит Маунтджой — каза той тихо.

Погледна отново трупа. Кранстън се обърна и усърдно засмука от меха.

— Как разбра, че е Стърми? — попита Ателстан.

— В кесията му имаше списък с необходими материали и името му беше написано там — отвърна Рибарят на хора. — А коронерът вече беше наредил на мен и другите от гилдията ми да търсим този човек — лицето му се удължи още повече.

— Останалото знаете. Видяхте ли достатъчно?

— Да, по дяволите! — отсече Кранстън. — Покрий му лицето!

— Когато платиш трите пенса сър Джон, ще предам трупа.

Кранстън отпи нова глътка от чудодейния мях.

— Добре, добре! — раздразнено възкликна той. — За Бога, Ателстан, да се махаме от тук!

Кранстън и Ателстан се върнаха да вземат конете си от кръчмата.

— Чаша кларет, братко?