Пол Дохърти - Божият гняв

— Хайде, Бърдън, малък негоднико! Къде си?

Вратата рязко се отвори и се появи дребно създание с космато лице, същинско джудже. Ателстан се усмихна на Робърт Бърдън, баща на поне 13 деца и пазач на кулата при моста.

— О, това си ти, Кранстън. Какво искаш?

— Може ли да вляза? — попита сър Джон.

— Не, не можеш! Зает съм!

Кранстън погледна нагоре към шиповете над кулата и техния грозен товар: отрязани глави на предатели и престъпници.

— Добре — въздъхна Кранстън, — но кой все пак краде главите?

— Нямам представа! — отвърна Бърдън, пъхна палци в колана си и гневно стрелна Ателстан с черните си очички. — Какво трябва да направя, отче? Работата ми е много проста. Трябва да пазя входа към моста и да слагам главите на коловете. Винаги ги наглеждам. Но ако някоя подла змия реши да дойде и да ги краде, какво бих могъл да направя? — Той изпъчи малкия си гръден кош и заприлича на Ателстан на настръхнало врабче.

— Робърт! — женският глас, който се чу отвътре, беше нежен и съблазнителен.

— Жена ми — обясни Бърдън. — И тя ще ви каже същото. Не знам какво е станало, сър Джон. Лягам си и главите са тук. Събуждам се и макар че има стражи, главите ги няма — той се приведе към коронера и прошепна: — Мисля, че са вещици. От онези, които летят нощем с метли.

— Глупости! — изрева Кранстън.

— Това е единственият отговор, който ще получиш от мен, затова се разкарай!

Бърдън изчезна и тръшна вратата зад себе си.

— Хайде, братко!

— Кой според теб краде главите? — попита Ателстан, докато яздеше редом с Кранстън, увил юздите на Филомел около китката си.

— Бог знае, братко. Този град е пълен с всякакви адски злодеи. Може да е магьосник или вещица. Съветът беше особено разгневен заради изчезването на главата на френския пират Жак Ларю — нали помниш, онзи, който беше превзел Грейвзенд. Загадка след загадка — изстена Кранстън.

Той спря пред параклиса „Сейнт Томас“, построен по средата на моста и промърмори:

— Забрави за крадеца на глави. Кой го е грижа? Не и Бърдън, нито пък общинските стражи, които са оглупели от пиене — той кимна към обкованата с желязо врата на параклиса. — Преди години, когато бях слаб и гъвкав като хрътка, с Оливър Ингам дойдохме тук, за да положим рицарска клетва пред краля. Беше толкова отдавна.

Сълзи напираха в очите на сър Джон.

— Сега съм дебел и стар, а Оливър лежи убит, оставен да се разлага в леглото и плъхове да гризат трупа му от една безсърдечна вещица, дошла от ада. Тя го е убила! Ти го знаеш, Ателстан. Аз го знам. Тя го знае.

— И Бог също — добави тихо Ателстан. — Хайде, сър Джон, не мисли за това.

Те пресякоха моста и навлязоха в Билингсгейт, където рибният пазар беше в разгара си. Врявата от викове и кавги между продавачи и купувачи ги блъсна в ушите като бръмчене на рой стършели. Целият кей сякаш беше покрит с ръчни колички: някои натоварени с кошове, други — с чували. Многобройните мачти на рибарските лодки край брега на реката напомниха на Ателстан за морските пристанища. Миризмата от мидите, червената херинга, хамсията и треската беше почти непоносима.

— Хубава треска, най-добрата на пазара! — изкрещя към тях собственик на сергия.

— Чудесни омари, хубави и евтини! Мъжки раци, всички живи! — надвика го друг.

Кранстън и Ателстан поведоха конете покрай сергиите, където белите кореми на калканите блестяха като огромни перли на фона на кървавочервените омари. Кафяви кошници, пълни с гърчещи се змиорки, стояха около купи с рапани, които се варяха живи над димящите котли.

— Къде отиваме? — прошепна Ателстан.

Кранстън посочи голяма кръчма, която се намираше на чудесно усамотено местенце в далечния край на пазара.

— В „Корабът на глупците“ — отвърна той.

Ателстан изстена.

— Сър Джон, пил си достатъчно кларет.

— Я стига! — надвика Кранстън врявата. — Тук сме, за да се срещнем с Рибарят на хора.

И той отказа да каже повече.

В двора на кръчмата коняр взе конете им и те влязоха в голямото помещение, което миришеше на ейл и осолена риба.

— Ваш слуга — кривокрак кръчмар докосна с почтителен жест перчема си, а алчните му очички нито за миг не се откъсваха от тежката кесия на колана на сър Джон.

— Чаша кларет за мен, малко…

— Ейл — подсказа Ателстан.

— Ейл за писаря ми и още една чаша кларет за Рибаря на хора. Аз, сър Джон Кранстън, коронер на Лондон, искам да го видя.

Поведението на кръчмаря стана още по-угодническо. Той поведе Кранстън и Ателстан, сякаш бяха принцове, до малка ниша с маса под прозореца, гледащ към реката. Донесе две големи чаши кларет, чаша ейл и излиятелно обясни на сър Джон, че е пратил да повикат Рибаря на хора.