Пол Дохърти - Божият гняв

Кранстън се прекръсти, отпи още три глътки от меха, запуши го, прегърна монаха през раменете и го поведе по Поултри Стрийт.

— Не знам — промърмори той, — но съм сигурен, че знам това име. Ще ми трябва време, братко.

Ателстан стисна носа си, защото тази част от Чийпсайд още вонеше на умрели птици. Опитваше се да не гледа плъховете, които се състезаваха кой пръв ще стигне до пълните с помия канавки по средата на улицата, за да избира между сочните пилешки дреболии и отрязаните глави на пилета, пъдпъдъци, яребици и калугерици. Две бели пера се носеха във въздуха и Ателстан си помисли за ангели.

— Тук няма ангели — прошепна той.

— Адски си прав! — отвърна Кранстън.

Те се стреснаха и отскочиха встрани, когато иззад ъгъла внезапно се появиха две старици, които бутаха ръчна количка с трупа на друга бабичка. Ателстан очерта кръст във въздуха. Една от стариците погледна през рамо и се захили.

— Помина се — оповести тя със скърцащ глас. — Умря от дизентерия и отива във варницата.

— Ще ми се да сложа край на това — отбеляза Кранстън. — Сигурно ще изхвърлят тялото на стъпалата на някоя църква.

Количката се отдалечи в мрака, а те продължиха по Мърсъри Лейн. Две проститутки стояха на един ъгъл, жълтите им рокли и червените перуки сияеха като фарове в мрака.

— Добър вечер, дами — провикна се Кранстън. — Познавате ли закона?

— Кой закон? — попита по-високата. — Ние просто се молим заедно.

— Това е Кранстън! — изсъска по-ниската и двете нощни красавици изчезнаха като светулки в мрака на близката уличка.

Ателстан и Кранстън завиха по Лорънс Лейн, която приличаше на тунел, защото къщите от двете й страни така се доближаваха, че някой, който живееше на най-горния етаж на едната, би могъл да почука на отсрещния прозорец.

— Внимавай къде стъпваш! — предупреди Кранстън.

Ателстан погледна надолу и осъзна, че канавката в средата на улицата беше преляла и заливаше калдъръма със зловонна помия. Улицата вонеше на сяра, която някои добри граждани сигурно бяха посипали, за да убият смрадта. Тъмни силуети се появиха от тесните странични улички. Кранстън се уви по-плътно в наметката си и извади дългата си уелска кама.

— Добър вечер, юнаци! Аз съм Джак Кранстън, коронерът.

Зловещите сенки изчезнаха.

Продължиха напред; Кранстън оглеждаше табелите на магазини, окачени на колове над главите им. Най-накрая, точно преди пресечката на Лорънс Лейн с Катъл Стрийт, той спря и посочи една, която поскърцваше на ръждясали вериги. На нея пишеше:

„Питър Стърми, ключар“

Кранстън отстъпи и погледна нагоре. Видя, че на един от горните етажи гори свещ, затова захлопа по вратата.

— Разкарай се! — изкрещя някой от другата страна на улицата.

Ателстан и Кранстън бързо отскочиха, когато плиснаха към тях вонящото съдържание на нощно гърне.

— Ти се разкарай! — извика в отговор Кранстън. — Аз съм служител на закона!

— Не ме е грижа, дори да си кралят! — отвърна гласът, но те чуха, че прозорецът се затвори и коронерът продължи да чука.

Най-после търпението му беше възнаградено. Чуха стъпки, вратата се открехна и бледото лице на прислужница, която приличаше на призрак в светлината на свещта, надникна към тях.

— Кой е? — попита тя тихо. — Какво има? Носите ли новини от господаря ми?

— Отвори вратата — тихо каза Кранстън. — Добро момиче. Аз съм градският коронер, а това е брат Ателстан. Трябва да говорим с господаря ти.

Прислужницата, увита с наметало над нощницата, освободи веригите, които задържаха вратата и отстъпи, за да ги пропусне. В светлината на свещта коридорът оживя от танцуващи, трептящи сенки.

— Трябва ми господарят ти — кротко повтори Кранстън.

— Сър, той не е тук. Излезе следобед и не се е върнал.

Ателстан затвори очи.

— Боже! — въздъхна той.

— Какво има?

Рошаво момче със сънени очи и ангелско личице внезапно влетя от една стая в коридора, държейки в ръка фенер, голям почти колкото главата му.

— А кой си ти, сър? — попита Кранстън.

— Перо — отвърна то. — Чиракът на мастър Стърми.

Момчето се приближи. Ателстан прецени, че е тринайсет-четиринайсетгодишно и отново се сети за ангела, който Хъдъл беше изрисувал на стената на „Сейнт Ерконуолд“.

— Господарят излезе — каза момчето безизразно. — Малко след обяд. Но още не се е върнал.

— А господарката на къщата?

— Няма я и няма да се върне.

— Защо?

— Умря преди пет години.

Ателстан се усмихна и извади пени от кесията си. Хвърли го и момчето ловко го улови.