Пол Дохърти - Божият гняв

— Нищо! — промълви Маршъл.

По-бърз от останалите, Кранстън се впусна напред и грабна парчето жълтеникав пергамент от дъното на ковчежето.

— „Данъците бяха събрани — прочете той на глас — от Голямата общност на кралството.“ Подписано, Ira Dei.

— Това е нетърпимо! — извика Дени. — Милорд Гонт, били сме предадени!

Но регентът, пребледнял като призрак, се беше отпуснал на олтарния стол, взираше се в мрака и устните му се мърдаха беззвучно. Кранстън познаваше Джон Гонт от момче, но никога не го беше виждал толкова уплашен или объркан.

— Това е работа на дявола — промърмори Гонт.

Никой не обърна внимание на думите му, тъй като водачите на гилдии крещяха и ругаеха. Клифорд стоеше с отворена уста и гледаше празното ковчеже. Кранстън грубо го стисна за рамото.

— За Бога, човече! — изсъска той. — Опразни параклиса! Това не помага никому!

Младежът се изтръгна от вцепенението си и плесна силно с ръце.

— Милорд Гонт трябва да обмисли въпроса! — Гласът му се извиси над врявата.

— Какъв въпрос? — изкрещя в отговор Съдбъри. — Милорд Гонт протяга ръка и ние я стискаме. Говори за приятелство с града, а сега двама от хората ни са мъртви. Златото, което оставихме тук, е откраднато, а злосторникът Ira Dei не само убива и граби, но и прави всички ни за посмешище. Какво ще кажем на гилдиите? Как ще обясним на братята си, че хиляди лири са изчезнали?

— Милорд Гонт ще предприеме мерки — отвърна Кранстън. — Той е регент и представлява Короната. Има ли между нас предател, който да твърди, че той е отговорен за това?

Сър Джон погледна кмета Гудман, който се беше опрял на олтара със смаяно изражение.

— Параклисът трябва да се опразни. Да остане само кметът.

Най-накрая коронерът успя да наложи авторитета си и водачите на гилдии излязоха от параклиса, мърморейки помежду си и хвърляйки мрачни погледи през рамо. Гонт изчака, докато вратата се затвори след тях и вдигна лице от ръцете си.

— Сър Джон, братко Ателстан, благодаря ви — той се изправи. — Но какво ще правим? Водачите на гилдии са прави. Всеки изгуби по хиляда лири. Маунтджой и Фицрой са мъртви, а Ira Dei танцува около мен, както се танцува около украсен кол на майския празник.

Той махна с ръка. Ателстан и Кранстън седнаха, Гудман и лорд Адам Клифорд ги последваха. Гонт закри лицето си с ръце, после потърка очи и погледна към коронера.

— Какво предлагаш, сър Джон?

Кранстън поклати глава. Ателстан долови искрица гняв в очите на регента. Сър Джон трябваше да действа бързо, в противен случай можеше да стане жертва на яростта, която кипеше в сърцето на регента.

— Ваша светлост — монахът се изправи. Опита се да се отърси от умората и да потисне желанието да избяга в спокойната си църква в Съдърк. — Ваша светлост — повтори той, — двама души бяха подло убити, но всички убийци правят грешки и ние ще трябва тепърва да размишляваме върху събитията на този нещастен ден. Но изнасянето на златото от ковчеже, което се отваря само с шест отделни ключа, е най-загадъчно. Имам няколко въпроса. Първо, кой направи ковчежето?

— Питър Стърми — отвърна Клифорд, — доверен ключар, чиито услуги използва Короната. Много се съмнявам, че той ще се окаже предател. Синът му е служител на Хазната и наскоро беше нападнат, докато се опитвал да събере данъци в Колчестър.

Ателстан вдигна ръка.

— А самото ковчеже? Може ли да го огледаме, милорд?

Гонт изсумтя в знак на съгласие и с помощта на Кранстън и Клифорд Ателстан обърна ковчежето, почука по дървената облицовка и огледа ключалките. Гудман само гледаше.

Кранстън поклати глава.

— Добро и здраво — тихо каза той, докато се изправяше. — Няма тайни отделения — той проучи ключалките. — Никой не се е мъчил да го отвори насилствено.

Ателстан отупа прахта от расото си.

— Ето и третия ми въпрос. Може ли да има шперц?

— Невъзможно! — отсече Клифорд. — Всяка ключалка е уникална — той извади два от ключовете, които водачите на гилдии бяха оставили. — Не съм ключар, братко, но разгледай ги внимателно. Виж! — той поднесе ключовете към свещите. — Виждаш ли извивките и зъбците им? Те са напълно различни. И милорд Гонт беше онзи, който настоя за това.

Ателстан потри уста, за да скрие обезсърчението си.

— Четвъртият ти въпрос е вече ясен — добави Клифорд. — Дали Стърми е направил дубликат от всеки ключ? Но това — продължи той забързано, виждайки, че регентът поклаща глава отрицателно — би го направило предател, който с радост е предал ключовете на някой друг.