Пол Дохърти - Божият гняв

— Второ — още една хапка хляб се появи на масата, — имаме поддръжниците на Гонт. Бог знае какво е намислил коварният регент. Може би иска короната. Копнее да управлява лондонската тълпа, но за тази цел има нужда от златото на предводителите на гилдиите. След това — появи се трета хапка — имаме поддръжниците на краля. Нашият млад принц още не е пълнолетен, но хората от неговото обкръжение като Хъси биха искали да отнемат властта на регента и да заемат мястото му. След това имаме Голямата общност на кралството, селските водачи с тайния им съвет и загадъчния Ira Dei. И последно, имаме неизвестното. Възможно ли е Маунтджой да е убит по лични причини, а не по политически?

Кранстън понижи глас.

— Кой знае?! Може да е бил Боскъм или който и да с лондончанин. Обзалагам се, че ако свикаш среща на всички, които мразят шерифа, в катедралата „Сейнт Пол“ няма да остане място дори за правостоящи, а опашката ще се вие чак до Темза.

— Но, сър Джон, на ножа беше написано Ira Dei.

— Хайде, хайде, умни монахо! — избоботи коронерът. — Не се прави на наивен пред мен. Като че ли някой убиец се е появил, след като всички тези видни личности са се събрали в Гилдхол и е питал къде точно е шерифът, за да може да го убие!

Кранстън се поизправи на мястото си. Белите му бакенбарди потрепваха.

— Ясно е, че казвам на глас онова, което онази група лицемерни негодници тайно знае. Убиецът вече е бил в Гилдхол. Нито регентът, нито онзи дебел идиот Гудман са споменавали, че непознат е бил забелязан да се навърта около свещената им обител.

Ателстан се ухили.

— Concedo [4] Concedo (пат.) — съгласен съм, приемам. — Б. р. , o, най-проницателен от коронерите. Значи случаят е още по-заплетен?

— Разбира се.

Кранстън прибра хапките хляб.

— Ами ако има връзка между всички тези групи? — предположи той. — Нечестив съюз като между Пилат и Ирод?

— Ако случаят е такъв — отвърна Ателстан, — имаме цял списък от трудности, които не подлежат на логически анализ. Водачите на гилдии може да не са обединени. Може да са разединени или да играят двойна игра, като ухажват едновременно Гонт и селяните.

— Или по-лошо — прекъсна го Кранстън, — водачите на гилдии може да ухажват Гонт, краля и предводителите на селяните — той размаха тлъстата си ръка. — А може би само един от водачите на гилдии е предател. Или Гонт е накарал да убият Маунтджой, защото е пречел по някакъв начин на замисъла им?

Ателстан вдигна ръце.

— Съгласен съм, сър Джон. Как е бил убит сър Джерард е загадка. Кой го е убил… Би могъл да е всеки. Остава ни един въпрос: защо?

— И вече му отговорихме — Кранстън стана, потупа корема си и се усмихна на писаря си. — Може би сър Джерард е създавал твърде много проблеми на Гонт. Знаем едно — и той потропа с шишкавите си пръсти по масата. — Целта на тази игра е власт и наградата е да бъдеш господарят на замъка и да видиш унищожението на враговете си. Казвам само, че не можем да вярваме на никого.

— Според мен — отвърна Ателстан, — тъй като това убийство се случи в деня, в който Гонт заздрави съюза си с лондонските гилдии, заключението трябва да е, че смъртта на сър Джерард не е резултат от лична вражда, а опит да се провали този съюз и да се посеят семената на раздор и недоверие. А в такъв случай…

— В такъв случай какво? — прекъсна го Кранстън.

— В такъв случай, драги ми сър Джон, преди някой от нас да остарее много, ще има и друго убийство.

Ругаейки тихичко, Кранстън помете хляба от масата и загледа как Гог и Магог се втурват да проверят какво им предлага господарят им. Камбаните на „Сейнт Мери льо Боу“ забиха. Сър Джон погледна към притъмняващото небе.

— Хайде, монахо, канени сме на пиршеството, което регентът дава в Гилдхол.

— Сър Джон, трябва да се върна в енорията си.

Кранстън се ухили.

— Дявол да го вземе! Регентът те покани, трябва да дойдеш!

После влезе в къщата и с рев повика Боскъм. Докато Ателстан се миеше с купа вода в едно от кухненските помещения, сър Джон се качи в стаята си и облече роба от морав копринен брокат, поръбена със златисти ширити и смени обувките си с по-подходящи за двора. Когато се върна в кухнята, червендалестото му лице сияеше и той ухаеше като роза от ароматното масло, което беше втрил в ръцете и бузите си.

— Сър Джон, сега вече напълно приличаш на коронер. Боя се — Ателстан погледна прашното си расо, — че нямам с какво да се преоблека.

— И ти изглеждаш като това, което си — отвърна Кранстън и го потупа леко по рамото. — Беден свещеник, Божи човек, служител на Христа. Повярвай ми, Ателстан, ако увиеш кучешко лайно в златоткан плат, то пак ще си остане кучешко лайно.