Пол Дохърти - Божият гняв

— Милорд — отвърна почтително Хъси, — също като негово величество кралят и аз знам само това, което ми се казва.

Гонт раздразнено отмести поглед.

— Маунтджой е мъртъв — тихо каза той. — Намушкан от някой слуга, който сигурно е бил подкупен от бунтовниците. Сър Джон, брат Ателстан, съгласни ли сте?

Кранстън гледаше камата, докато Ателстан се опитваше да сложи едрото тяло на мъртвия шериф върху скамейката. Робата на мъжа беше покрита със засъхнала кръв. Ателстан прошепна молитва за душата на шерифа, докато разглеждаше раната в гърдите му, драскотината на оградата, на която беше се облягал, както и кръвта по ръцете на мъртвия.

— Милорди — каза монахът, дишайки тежко, докато кръстосваше ръцете на мъртвеца, — сигурен съм, и сър Джон ще се съгласи с мен, че сър Джерард е бил убит с удар от тази кама. Не може да е била хвърлена, беседката е буквално запечатана, а ако убиецът е стоял на вратата, сър Джерард е щял да го види, както и кучетата му.

— Може и тримата да са били заспали — избоботи глупаво Фицрой. — Сър Джерард обичаше вино.

— Но не и кучетата — каза ехидно Дени.

— Съмнявам се — спокойно продължи Ателстан. — Тези вълкодави биха защитили господаря си от всекиго, а сър Джерард е съзнавал в продължение на поне няколко секунди, че умира. Виждате ли ръцете му? Изцапани са с кръв.

— Моят писар — прекъсна го високомерно Кранстън — изказа моите мисли — той смигна на Ателстан и се върна при вратата. — Камата не е била хвърлена. Убиецът е минал през вратата, може да я е криел. Все пак тя е дълга и тънка, няма голяма дръжка. Сър Джерард седи и си пие виното. Вдига поглед и убиецът го напада, забива камата дълбоко в сърцето му, пронизвайки тялото. В смъртна агония сър Джерард се опитва да извади камата, ръцете му се отпускат и той умира

— Кранстън огледа всички. — Мисля, че следващата стъпка е ние с писаря ми да разпитаме затворника.

Гонт се съгласи, повикаха един стрелец и коронерът и Ателстан слязоха във влажните, миришещи на плесен подземия на Гилдхол. Коридорите бяха осветени с факли, двама стрелци стояха пред килия с метална решетка високо на вратата. Кранстън надникна през нея. В килията светеше маслена лампа, поставена върху очукана маса, а затворникът лежеше свит на тесен нар. Пазачите отвориха вратата. Кранстън и Ателстан се промъкнаха вътре. Мъжът на нара изстена и седна.

На слабата светлина на лампата той изглеждаше най-злочестият и тъжен човек на света. Беше нисък и дебел, очите му, скрити в гънки тлъстина, бяха подути от плач, а косата му — сплъстена от мръсотията в килията.

Ателстан приклекна до него и погледна изнеженото, поддържано доскоро лице на иконома на мъртвия шериф. Мъжът скръсти ръце и започна да се люлее напред-назад.

— И сега какво? Какво сега? — промърмори той, докато по бузите му се стичаха сълзи. — Ще ме измъчват ли? Ще ме обесят ли? Не ми причинявайте болка.

Той хленчеше като дете и Ателстан видя синината на слепоочието му. Докосна леко мъжа по ръката и погледна към сър Джон. По очите му Кранстън разбра, че монахът вече беше заключил — този набит, нисък човечец с отпусната кожа и шишкави ръце не беше убиец.

— Тук сме, за да ти помогнем — прошепна Ателстан. Той стана и се облегна на масата, докато Кранстън стоеше с гръб към вратата. — Само ни кажи истината.

Мъжът сведе поглед, още хълцаше и раменете му се тресяха.

— Сър Джерард е мъртъв — изстена той. — А мен ще ме обесят. Невинен съм… При това денят започна така добре.

— Тогава ни разкажи всичко от начало — подкани го Ателстан. — Боскъм, регентът се вслушва в сър Джон Кранстън. Ако кажеш истината и докажеш невинността си, ще излезеш от тази килия, преди да е мръкнало.

Затворникът вдигна поглед и Ателстан видя в тъмните му, насълзeни очи да проблясва надежда.

— Денят започна така добре — повтори мъжът, после се изкашля и гласът му стана по-твърд. — Сър Джерард беше доволен от това, което предстоеше: регентът и той щяха да затвърдят дружеските отношения между гилдиите. Негово величество кралят, регентът и другите дойдоха сутринта за литургията в параклиса на Гилдхол. Сър Джерард също присъстваше. Аз и останалите прислужници стояхме отзад. Службата започна: водачите на гилдии, регентът и сър Джерард размениха целувката на мира; причастиха се, а след това дойде ред на благославянето на ключовете.

— Какво е това? — прекъсна го Кранстън.

— Като гаранция за добрите им намерения — отвърна Боскъм — водещите гилдии, както и регентът, оставиха златни кюлчета в специално направено ковчеже, подсилено с метални решетки и шест отделни ключалки. Единият ключ е у регента, а останалите пет — у предводителите на гилдии