Пол Дохърти - Божият гняв

Кранстън огледа високомерното, жестоко и мъртво лице на лондонския шериф, от когото всички се бояха, и се върна при групата.

— Кога се случи това, милорд?

Гонт повдигна елегантно рамене, докато бършеше длани в броката на синята си златоткана роба.

— Тази сутрин бяхме на литургия, после имахме среща в залата на градския съвет. Всички се подготвяхме за пиршеството тази вечер. Сър Джерард явно е излязъл на въздух, за да изпие чаша кларет в личната си беседка, после един пазач го откри така — той направи гримаса.

— Проклетите кучета не ни позволяват да се приближим до него.

— Щом не ви позволяват — Гонт кимна към градината, където търпеливо чакаха група стрелци с туники в цветовете на Ланкастър, — трябва да бъдат убити.

Застанал до Кранстън, Ателстан наблюдаваше тези влиятелни, богати мъже. Заедно с Гонт те управляваха не само Лондон, но и кралството: тяхното сребро снабдяваше кралската армия и флот, контролираше парламента. Усети, че са стъписани от смъртта на Маунтджой, но и тайно доволни да видят мъртъв един могъщ съперник, защото шерифът, който беше и умел търговец, жадуваше за власт колкото всеки от тях. Регентът, човек с мраморно лице и желязно сърце, се бореше да овладее гнева си, защото опитът му да подчини влиятелните търговци беше грубо прекъснат от смъртта на шерифа.

— Е? — обади се рязко Гудман. — Сър Джон, ти си кралският коронер. Сър Джерард беше подло убит. Знаем кой го е направил, затова се отърви от онези кучета!

— Така ли? — сър Джон се усмихна сухо. — Хванахте убиеца на местопрестъплението?

— За Бога, човече — изръмжа Гудман, — погледни беседката. От двете страни е оградата на градината, от третата — стената на Гилдхол, а четвъртата е запречена от този навес.

Кранстън и Ателстан се загледаха в дългия, тесен навес, залепен за един от контрафорсите на сградата; покрит със стари плочи, той служеше като коридор и водеше към кухните.

— Как би могъл някой — продължи бавно Гудман, сякаш Кранстън и Ателстан бяха слабоумни — да влезе в градината, да намушка сър Джерард и да се измъкне безшумно и без да бъде разкъсан от тези кучета?

— Това, което кметът иска да каже — обади се Клифорд, — е че двете кучета бяха постоянни спътници на сър Джерард. Маунтджой беше ерген. Те му бяха вместо съпруга, деца, семейство и роднини. Единственият, който би могъл да доближи шерифа, без да разлае кучетата, е неговият иконом и камериер Филип Боскъм.

Кранстън кимна и погледна към беседката.

— Сър Джерард — продължи Клифорд — винаги се боеше от убийци. Никой тук — нито чиновник, нито съветник, нито търговец — не би се доближил до него, ако шерифът не е дал команда на кучетата си да мируват. Боскъм беше единственото изключение. Трябва да е бил той. Слугите изобщо не са чули кучетата да лаят.

Кранстън се върна назад. Застанал на безопасно разстояние, той се взря в подгизналата от кръв беседка. Двата вълкодава лежаха в краката на господаря си и от време на време го поглеждаха, сякаш очакваха да се събуди и да ги повика. Усещаха, че нещо не е наред и миризмата на кръв само ги правеше по-агресивни; обърнаха се към портичката и заръмжаха.

— Клифорд трябва да е прав — прошепна Ателстан и застана до Кранстън. — Ножът няма как да е хвърлен. Няма видимост за това. А виж колко дълбоко е забит, сър Джон.

Кранстън се съгласи.

— Къде е Боскъм сега? — попита той.

— Протестира, че е невинен — отвърна Гудман — в тъмниците в подземието. Сър Джон, чакаме. Боите ли се от кучетата?

— Донесете ми две парчета сурово месо! — извика Кранстън. — Харесваше му да кара тези надути властници да чакат.

— И канче с вода!

Гудман влезе в Гилдхол и те зачакаха, слушайки как крещи заповеди. Скоро се появи прислужник с дъска, върху която имаше две кървави пържоли и канче вода. Бутна ги в ръцете на Кранстън, погледна уплашено към беседката и изтича отново в сградата.

— Никой да не мърда! — нареди коронерът. — Джон Кранстън не се бои от никого. А тези кучета са твърде благородни, за да ги убием.

Той отиде до вратата и започна да говори тихо, посрещнат от ръмженето на кучетата. Те се вдигнаха на задни крака, размахваха огромните си лапи, големите им рошави глави стърчаха доста над портичката. Кранстън отстъпи и продължи да им говори тихо. Кучетата не спираха да лаят яростно, но накрая млъкнаха. Легнаха до вратата, загледани в този човек, който говореше спокойно и държеше вкусно миришещо месо и канче с вода. Ателстан се доближи. Сър Джон шепнеше на огромните зверове, сякаш му бяха стари приятели.