Пол Дохърти: Божият гняв

— Ела с нас, сър Джон — беше го молила тя. — Имаш нужда от почивка. Знаеш, че брат ми Ралф ще се радва да те види.

Кранстън беше поклатил тъжно глава и беше прегърнал дребната си съпруга.

— Не мога да дойда, лейди — беше отвърнал дрезгаво. — Съветът и регентът настояват да остана в Лондон.

Лейди Мод се беше измъкнала от прегръдката му и го беше попитала лукаво:

— Това ли е истината, сър Джон?

— Кълна се в Бога!

— Не богохулствай — беше настояла тя. — Кажи ми.

Сър Джон се беше заклел в честта си, че казва истината, но всъщност тя беше примесена с лъжа. Не можеше да понася Ралф, който приличаше на сестра си, колкото тебешир на сирене. Казано направо, Ралф беше най-скучният човек, когото Кранстън познаваше. Единствената му страст беше фермерството и както сър Джон сухо беше казал на Ателстан, „Ако чуеш веднъж двучасовата лекция на Ралф как да отглеждаш лук, ще ти стигне за цяла вечност!“

Въпреки това Кранстън се чувстваше гузен. Ралф беше добросърдечен, а и му беше мъчно за лейди Мод и „куклите“. Едри и пълнички, те се радваха на баща си, когато той протягаше ръка, за да ги погали по голите главички. Беше питал Ателстан на какво се смее всеки път, когато ги види, но монахът винаги добиваше сериозно изражение, прехапваше устни и казваше: „На нищо, сър Джон. Просто много приличат на теб.“

— Сър Джон! Сър Джон! Как си?

Кранстън се сепна и вдигна поглед. Ателстан се беше привел над него, смуглото му лице беше обляно в пот, а пристегнатото с черен шнур расо беше покрито с прах.

— Да ме вземе дяволът! — прошепна Кранстън. — Какво правиш тук, послушнико?

— Монах съм, сър Джон — Ателстан се усмихна, придърпа стола и седна. — Минах по Лондонския мост, за да навестя отеца игумен в „Блекфрайърс“. Позволи ми да препиша някои части от трактата по астрономия на Роджър Бейкън. Отбих се у вас и прислужницата каза, че те няма. А, между другото, просякът Лейф ти яде вечерята.

Кранстън се втренчи в монаха. Лъжеш, помисли си той. Обзалагам се, че си дошъл направо тук. Знам, че лейди Мод ти е оставила тайни наставления. И все пак му стана приятно от загрижеността на Ателстан.

— Предполагам, че искаш да те почерпя питие.

Жената на кръчмаря бързо се появи.

— Вече съм ги платил — отвърна Ателстан. — Кларет за коронера и чаша от най-студения ейл за мен — Ателстан отпи от пяната и се усмихна. — Прав си, сър Джон. В рая трябва да има кръчми.

— Какво правят нехранимайковците от енорията ти? — попита Кранстън.

— Трупат грехове като всички нас — отвърна монахът. — Бонавентура лови плъхове с дузини. Бенедикта организира празник на жътвата. Предложих да опека хляб, преди да се сетя какъв безнадежден готвач съм. Боклукчията Уоткин още враждува с копача Пайк — Ателстан се усмихна. — Жената на Уоткин блъснала Пайк на входа. Тя твърди, че бил пиян и се спънал. Една от дъщерите на Уоткин иска да се омъжи за най-големия син на Пайк.

— А семействата им знаят ли?

— Още не. Но когато разберат, крясъците ще се чуват чак в Чийпсайд. Проститутката Сесили има нов любим и съответно всеки ден е с нова рокля. Хъдъл работи по нов стенопис — Ателстан остави чашата и лицето му стана сериозно. — Има още две неща — добави той тихо и после вбесяващо млъкна.

Кранстън се вгледа замислено в монаха. Брат Ателстан беше назначен за енорийски свещеник на „Сейнт Ерконуолд“ в Съдърк и за писар на Кранстън, принуден да напусне манастира заради минали провинения. Като послушник избягал от „Блекфрайърс“ с по-малкия си брат Франсис, обожаващ героите, за да се сражават във Франция. Момчето загинало и Ателстан се върнал у дома, за да стане свидетел на скръбта на родителите си и да понесе суровото наказание, наложено му от ордена.

— Е, какви са те? — попита Кранстън сопнато.

— Вярваш ли в сатаната, сър Джон?

— Да, и той седи отсреща — Кранстън кимна към продавача на реликви, потънал в разговор с друг измамник в един ъгъл на кръчмата.

Ателстан се усмихна и поклати глава.

— Не, сър Джон, говоря за истинския сатана — забързано каза той. — Вярваш ли, че може да обсеби някого?

Сър Джон се изправи.

— Да, отче, вярвам, че има свят на духове, и че обитаваните от него създания се противопоставят на Христа и светците му. Но вярвам също, че обикновеният демон си седи на скалата в ада и плаче от завист при вида на злото, което твори човек. Защо питаш?

Ателстан започна да върти в ръце чашата си.

— Сатаната може да е дошъл в Съдърк. След службата тази сутрин една жена дойде при мен и каза, че дъщеря й е обладана. Всяка нощ тя призовава демон, за да обвини баща си, че е убил първата си жена, майка й — Ателстан примигна и погледна към чашата си. — Помоли ме да направя екзорсизъм.