Пол Дохърти: Божият гняв

— Сър Джон — прошепна той, — как можеш да докажеш това, което каза?

Кранстън спря с ръка на резето и погледна набръчканото, уморено лице на слугата.

— Мога и ще го направя — изръмжа той, — но разкажи ми пак какво стана вчера.

— Господарят не се чувстваше добре от дни: уморен, оплакваше се от замайване и болки в гърдите. Снощи си тръгна от вечерята с чашата си за вино. Видях го да влиза в килера и да пълни гърненцето с рядка настойка от напръстник, която после щеше да смеси с виното си, както му беше предписал лекарят. После си легнах. Той заключи вратата на стаята си и тъй като бях загрижен, останах да го пазя — гласът на мъжа трепна. — Мислех, че е добре да го оставя да се наспи, но когато камбаните на „Сейнт Мари Магдалин“ забиха за късната сутрешна молитва, се опитах да го събудя. Повиках слугите, разбихме вратата. Другото го знаете.

— Не можа ли някой да го опази от плъховете? — попита Кранстън.

— Сър Джон, къщата гъмжи от тях. Лейди Розамунд мрази котки и всякакви животни.

Сър Джон го потупа по рамото.

— Господарят ти ще получи възмездие, ще се погрижа за това. Сега се моли за душата му и се погрижи за тялото му. Един от приставите ми ще дойде да запечата стаята.

Сър Джон тръгна по Милк Стрийт и влезе в църквата „Сейнт Мери Магдалин“. Запали пет свещи пред усмихнатата статуя на Девата с младенеца.

— Една за Мод, две за „куклите“ — прошепна той, мислейки за хубавите си, здрави синове, вече шестмесечни. — Една за Ателстан и една за сър Оливър, Бог да го прости.

После коленичи, затвори очи и каза три пъти „Аве Мария“, преди да усети колко е жаден.

Излезе с тежка стъпка от църквата, мина по Милк Стрийт и влезе в опустелия Чийпсайд. Собствениците на сергии вече събираха стоката си в магазините, прибираха сергиите и оставяха широката улица на вехтошарите, проститутката, която търсеше със замаян поглед клиенти, озъбените псета и охранените улични котки, които не можеха да повярват на късмета си при вида на многобройните плъхове, ровещи се из купищата боклук и човешки изпражнения. Неколцината странстващи търговци и занаятчии, които още натрапваха услугите си, обсипаха с шеговити обиди сър Джон, който им отвърна със същото, докато бързаше, устремен като стрела към любимата си кръчма „Светият Агнец“.

Приятната топлина на помещението подейства ободряващо на коронера. Един от енорийските стражи седеше на любимия му стол с висока облегалка пред отворения прозорец, който гледаше към приятна градина. Сър Джон се изкашля и човекът побягна като подплашен заек. Кранстън седна и потропа по масата, оглеждайки одобрително тъмното полирано дърво и бялата мазилка на най-почитаното от него питейно заведение. Облиза устни и отвори по-широко прозореца с ромбовидни стъкла, за да усети уханието на лехите с билки. Някои хора избягваха „Светият Агнец“, твърдяха, че бил построен върху стара костница и бил обитаван от духове, но за Кранстън кръчмата беше като втори дом, още повече, че жената на кръчмаря го почиташе като светец.

Преди години един мошеник й казал, че може да точи вино и херес от едно и също буре. Тя глупаво се съгласила да му позволи да опита. Мъжът пробил дупка от едната страна на бурето и й казал да я запуши с пръст, докато той пробил друга дупка, от която трябвало да потече херес. Злочестата жена била принудена да запуши с пръст и нея, а през това време измамникът обрал парите й. Тя стояла ужасена, че ако извади пръстите си, цялото вино от бурето ще изтече, кръчмата ще се напълни до глезените и тя ще стане за посмешище.

За щастие, в този момент се беше появил сър Джон. Беше ударил измамника по главата, помогнал да се запуши бурето и когато престъпникът се беше свестил, Кранстън го беше накарал да застане пред кръчмата със свалени панталони и табела на врата, на която пишеше, че е мошеник.

Сега същата жена се засуети около него с голяма чаша кларет в една ръка и купа лучена супа в другата. Сър Джон се усмихна разсеяно, но с благодарност, отпи от кларета и се запита как може да изправи друг престъпник, убийцата Розамунд, пред съда. Не спираше да мисли за трупа на Оливър, оставен сам в празната стая, докато жена му се кикотеше долу с усукващия се около нея „роднина“.

Кранстън чу гласове и вдигна глава, когато продавачът на реликви, когото беше видял на Милк Стрийт, се шмугна в кръчмата.

— Измамник, затънал в грехове — прошепна коронерът.

Продавачът на реликви беше стар и накуцваше, но имаше умно лице със студено изражение, пронизващи очи и тънки устни, стиснати като менгеме. Беше добре облечен в скъпа кадифена туника и меки ботуши от червена кожа, а кесията, която висеше от бродирания му колан, бе натежала от монети. Той се усмихна и махна с ръка на коронера, който го изгледа ядно и наведе глава над чашата си. Трябваше да се прибере и да се наспи, но къщата беше празна, защото лейди Мод беше завела двете „кукли“ при роднините си в Западна Англия.