Пол Дохърти - Божият гняв

Той се канеше да приближи още, когато тропането започна отново, бързо и вибриращо, после пак замря. Мъжът долови добре познатата противна воня. Смелостта го напусна, той падна на колене и загледа жалостиво дъщеря си.

— Елизабет — помоли я, — в името на Бога!

— В името на Бога, Уолтър Хобдън, ти си убиец!

Мъжът вдигна глава. Бледата му дъщеря го гледаше и устните й се движеха, но гласът беше на мъртвата му жена. Същата интонация, начинът, по който наблягаше на „р“ в малкото му име.

— Уолтър Хобдън, проклинам те за виното, което ми даде, с червения арсеник в него — смъртоносна отрова, която разложи стомаха ми и прекъсна живота ми, за да можеш да задоволиш мръсната си похот и скритите си желания. Аз бях твоя съпруга. Аз съм твоя съпруга. Дойдох от чистилището да те предупредя. Ще те преследвам, докато душата ти е опетнена с кръвта ми. Вярвай ми, видях мястото, приготвено за теб в ада. Трябва да си признаеш! Само когато аз получа справедливост, ти ще получиш опрощение!

Уолтър Хобдън се сви, треперещ от ужас.

— Не! Не! Не! — прошепна той. — Това не е вярно! Това е лъжа!

— Не е лъжа! — изпищя гласът.

Хобдън не можеше да издържи повече. Обърна се, измъкна се от стаята като бито куче и затича надолу по стълбите, а дъщеря му потръпна, затвори очи и се отпусна на възглавниците.

Хобдън затвори вратата на спалнята зад себе си, облегна се на нея, пое си жадно въздух и погледна с обезумели очи изпълненото със страх лице на втората си жена. Тя му подаде чаша кларет.

— Съпруже, пийни.

Той пристъпи към нея, грабна чашата от ръцете й и отпи от силното, гъсто вино.

— Какво да правя? — попита дрезгаво. — Защо Елизабет ми причинява това?

Той седна до нея на ръба на леглото. Тя стисна ръката му, докато отпиваше от виното, пръстите му бяха като ледени висулки.

— Елинор? — Уолтър я погледна над ръба на чашата. — Какво може да се направи? Обладана ли е? Нечиста сила ли се е вселила в душата й?

В острия поглед на Елинор проблесна презрение.

— Тя е лъжкиня и преструвана — подигравателно каза хубавицата. — Това е просто истерия — после нежно изтри потта от челото на съпруга си. — Уолтър, тя те мами, играе някаква дяволска игра.

— Но как е възможно? — попита той. — Ти чу тропането. Гледах ръцете й. Те бяха върху завивките. Как може да направи това? Ами ужасната миризма и онзи глас? Огледах стаята й, докато спеше и не открих нищо.

— В такъв случай — отвърна остро Елинор — тя е обладана от дух и трябва да бъде изпратена заедно с онази стара вещица, дойката си, на друго място. В болница, в лудница или…

— Или какво? — попита той с надежда.

— Ако някой се представя за духа на майка й, това по-скоро е прикрит демон, щом говори такива лъжи. В такъв случай тя и стаята трябва да бъдат пречистени и благословени.

— Но кой може да го направи?

Елизабет изтръгна чашата от пръстите му.

— Свещеници под път и над път — младата жена обви ръце около врата му и нежно го целуна по бузата. — Забрави за духовете. Дъщеря ти е измамница — прошепна тя. — И ще й дам да се разбере, задето лъже така!

Сър Джон Кранстън седеше в прозоречната ниша на спалнята в една къща на Милк Стрийт, близо до Уест Чийп. Взираше се през стъкления прозорец, от който се откриваше хубав изглед към църквата „Сейнт Мери Магдалин“, и наблюдаваше как заможен на вид продавач на реликви подрежда сергията си и вика, за да привлече купувачи. Кранстън се усмихна безрадостно, когато дочу думите му.

— Вижте, имам зъба на Иисус, който му паднал, когато бил на дванайсет години! Пръста на свети Силвестър! Парче от самара, на който седял Иисус, когато влязъл в Йерусалим. А в това ковчеже, специално украсено, ръката на свети Поликарп — единственото останало от него, след като лъвовете го разкъсали на арената в Рим! Хора, всички тези реликви, благословени от Светия отец, могат да направят чудеса и ще го сторят!

Кранстън наблюдаваше как около него се струпва тълпа от наивни зрители. Измамник, помисли си той. После погледна към трупа върху леглото с балдахин, увит в саван, който оставяше открито само лицето му — вече спокойно, с отворена уста и полуотворени очи.

— Съжалявам, Оливър — прошепна Кранстън на тихата стая. Той стана, приближи до леглото и погледна посивялото, изпито лице на някогашния си другар по оръжие.

— Съжалявам — повтори той. — Аз, сър Джон Кранстън, кралски коронер на Лондон, човек, който вечеря с принцове, съпруг на лейди Мод от Туенг, Съмърсет, баща на двете „кукли“, любимите ми синове Франсис и Стивън, съжалявам, че не можах да ти помогна. На теб, моя брат по оръжие, дясната ми ръка в битките срещу французите. Съжалявам, че си бил убит, а дори не мога да го докажа.