Пол Дохърти: Божият гняв

— Ама каква нощ съм избрал — прошепна си той.

Реката вонеше като нужник, защото боклукчийските баржи, пълни със смет и човешки изпражнения, цяла вечер бяха изхвърляли товара си във водата; вонята щеше да се задържи дни наред. Въпреки това крадецът трябваше да действа бързо: френският пират беше екзекутиран предишната вечер и главата му щеше да е още прясна, кожата — чиста, а очите нямаше да са изкълвани от гарваните. Все пак трябваше да бъде внимателен: носеха се слухове, че градските власти и особено дебелият гигант сър Джон Кранстън, кралският коронер, подозират, че твърде много отрязани крайници и отсечени глави изчезват от Лондонския мост.

Облечен изцяло в черно, с тежки ботуши, които щяха да му помогнат да се задържи върху хлъзгавите перила, крадецът стигна до терасата под окървавените колове. Сгуши се в мрака и напрегна слух, за да различи отделните шумове: баржа с гуляйджии, пияни като лордове, които се връщаха от вертепите на Съдърк към кея Ботолф; плискането и ромона на реката, далечните викове от двата бряга; шумът от корабите, които се подготвяха да потеглят със сутрешния прилив, и тежките стъпки на пазачите, които се разхождаха напред-назад край входа към моста.

Крадецът изчака малко, затаил дъх, докато накрая стражите явно се умориха и отидоха да се стоплят над малкия си мангал. Той се изкачи с лекота върху моста и се промъкна като котка към дългите колове, които стърчаха на фона на небето с грозния си товар. Трябваше да внимава. Имаше много екзекуции, много отсечени глави. Не искаше да сбърка. Беше идвал и предишната вечер, когато изложиха главата, но можеше да са я преместили след това. После видя малка локва кръв в основата на един кол. Усмихна се, внимателно издърпа кола, освободи главата от края му, сложи я в торбата си и се прехвърли през перилата, за да слезе до очакващата го лодка.

На брега на Темза, където се намираше Съдърк с лабиринтите си от мръсни, бедняшки улички, в кръчмите още светеше и опитните крадци и всякакви други престъпници се занимаваха с нечестивите си дела: взломаджиите, апашите и побойниците дебнеха каква печалба ще им донесе нощта. И други бяха заети: ловците на котки търсеха евтина кожа и месо, които могат да продадат; събирачите на кучешки изпражнения, които продаваха вонящите торби на щавачите, и хората без постоянна работа, които минаваха от пивница на пивница, търсейки възможност да бъдат наети, още преди денят да е започнал. Улиците бяха шумни, но в голямата триетажна къща с кръстосани по фасадата греди, която явно беше виждала по-добри дни, цареше мрак и тишина.

Собственикът и жена му стояха като вкаменени на вратата на стаята на дъщеря си. Виждаха на светлината на единствената свещ през разтворените завеси на балдахина, че тя седи, облегната на възглавниците. Докато чакаха ужасът да започне, мъжът погледна умолително момичето.

— Елизабет, пак ли ще дойде? — попита той.

Бледата му дъщеря мълчаливо отвърна на погледа му, но очите й бяха стъклени и невиждащи.

— О, Елизабет — прошепна мъжът, — защо ни причиняваш това?

— Знаеш защо! — внезапно изкрещя момичето и се приведе напред. — Ти уби майка ми, за да се ожениш за тази кучка! — тя посочи с пръст златокосата си, красива мащеха.

— Не е вярно — отвърна той. — Елизабет, майка ти се разболя и умря. Нищо не можех да направя.

— Лъжи! — изпищя момичето.

Мъжът и съпругата му гледаха ужасени младото момиче, което се превръщаше в друг човек, щом паднеше мрак. В свирепа кавгаджийка, нощна вещица, която твърдеше, че духът на майка й я посетил, за да изобличи и двама им като убийци, заговорници, отровители.

— Слушайте! — изсъска тя. — Мама идва пак!

Мъжът свали ръката си от раменете на жената, тръпка премина по гръбнака му, космите на тила му щръкнаха от ужас. И наистина, в цялата къща започна да се чука и тропа. Първо на долния етаж, после шумът тръгна нагоре, сякаш някой пълзеше между стената и ламперията — бавно и предпазливо, като създание, пръкнало се от ада, което се промъква към спалнята. Чукането се засили, изпълни цялата стая. Мъжът запуши ушите си с длани.

— Спри! — извика той. Извади разпятието от колана си и го насочи към бледата си дъщеря. — В името на Иисус Христос ти заповядвам да престанеш!

Но чукането продължи — отекващ тропот, който заплашваше да го влуди.

— Не издържам повече — изсъска жената до него. — Уолтър, не мога!

И тя изтича надолу по стълбите, оставяйки съпруга си смразен от ужас. Внезапно чукането спря. Момичето се наведе напред. Гарвановочерната коса, прибрана в стегнат възел на тила, подчертаваше бледото й лице с толкова опъната върху костите кожа, че приличаше на череп. Мъжът пристъпи една крачка и се взря в лицето на дъщеря си, тъй бледо и сурово. Очите й бяха безжизнени — две петна черен обсидиан, които го гледаха с омраза. Нежните й червени устни бяха сгърчени в горчиво презрение.