Пол Дохърти - Божият гняв

Кранстън огледа спалнята и забеляза скъпите вещи: сребърните чаши, изящно резбованите умивалник и шкафове, столовете, тапицирани с тафта, копринените завеси на балдахина, канделабъра от златен филигран.

— Каква полза за човека — промърмори Кранстън, — ако придобие цял свят, а после жена му го убие?

Той бръкна в кесията си, извади две пенита, постави ги върху очите на мъртвеца и покри лицето му със савана. Въздъхна, отиде до долния край на леглото и трепна, когато нещо претича зад гърба му.

- Проклети плъхове! — промърмори той, когато зърна охранения гризач с дълга опашка да се пъха под шкафа, драскайки по ламперията. Друг се стрелна изпод умивалника и с лекота избегна свещника, с който вбесеният Кранстън го замери.

— Проклети плъхове! — повтори той. — Градът гъмжи от тях. Жегата ги е накарала да излязат от дупките си.

Той погледна към самотния, увит труп на приятеля си. Когато пристигна, откри сър Оливър Ингам не само мъртъв от часове, но и два плъха дъвчеха ръката му. Кранстън беше наругал хубавичката млада жена на Ингам, но тя се беше усмихнала свенливо и беше казала, че е направила всичко възможно, за да запази тялото на съпруга си, откакто било намерено от слугата по-рано през деня.

— Той имаше слабо сърце, сър Джон — беше измънкала тя, опряла нежната си бяла ръка на своя „добър роднина“ Албрик Тотнес.

— Роднина, как ли не! — промърмори на себе си Кранстън.

— Обзалагам се, че двамата са се търкаляли между чаршафите, дори когато Оливър е умирал. Проклети убийци!

Той бръкна в кесията си и извади краткото писмо, което Оливър Ингам му беше пратил едва предишния ден. Седна и го прочете отново, а големите му изпъкнали очи се напълниха със сълзи.

„ Умирам, стари приятелю. Направих най-голямата глупост, на която е способен един старец: ожених се за жена, два пъти по-млада от мен. Беше като брак между декември и май, но мислех, че тя ще ме обикне. Открих, че не ме е обикнала, но усмивката и докосването й ми бяха достатъчни. Сега разбирам, че ми е изменила и може би подготвя смъртта ми. Ако умра внезапно, стари приятелю, ако умра сам, това ще е убийство. Душата ми ще крещи към Бог за възмездие и към теб за правосъдие. Не ме забравяй. Оливър. “

Кранстън внимателно сгъна парчето пергамент и го прибра. Не го беше показал на никого, но вярваше, че приятелят му е бил прав. Нещо в кръвта му нашепваше „убийство“, но как би могъл да го докаже? След като прислужникът на сър Оливър го бе открил мъртъв в леглото му малко преди обяд, бяха повикали Кранстън, като негов приятел и като коронер. Когато пристигна, той завари Розамунд, младата съпруга на Ингам, да вечеря с „добрия си роднина“ в дневната долу, докато семейният лекар — оплешивяващ човечец с лисиче лице и миризлива роба — дойде да обяви, че слабото сърце на сър Оливър не е издържало и Бог е прибрал душата му.

Кранстън стана и отиде отстрани на леглото, където още се търкаляше едно гърненце, съборено от Оливър в предсмъртните му мъки. По негово настояване докторът го беше помирисал, както и любимата чаша на Оливър, после тържествено беше обявил:

— Не, сър Джон, в тези съдове тук няма нищо освен кларет и може би малко остатък от настойка от напръстник, който предписах на сър Оливър, за да подсили сърцето му.

— Може ли да е сложено повече? — беше попитал Кранстън.

— Не, разбира се! — беше отсякъл лекарят. — Какво намеквате, сър Джон? От силна настойка от напръстник чашата щеше да замирише.

Сър Джон не беше убеден и бе пратил за Тиоболд дьо Троа, собствения си лекар — човек, опитен в медицината и покровителстван от мнозина придворни. Тиоболд беше огледал внимателно трупа, чашата и гърненцето.

— Лекарят е бил прав — беше заявил той. — Сър Джон, ако сър Оливър беше изпил твърде много настойка от напръстник, по тялото му щеше да има следи. Не откривам нищо. Било е внезапен удар, а в чашата има само следи от кларет и малко настойка от напръстник, но не повече, отколкото добър лекар би предписал. Гърненцето мирише леко на настойката.

— Някакви следи от насилие? — беше попитал Кранстън.

— Никакви, сър Джон — Тиоболд беше свел очи. — Освен ухапванията от плъхове по пръстите на дясната ръка. Сър Джон — беше казал настоятелно лекарят, — сър Оливър си е легнал снощи, чувствайки се зле. Прислугата чула да казва, че се чувства отпаднал и замаян, че има болки в гърдите.

Заключил вратата на спалнята си и оставил ключа в ключалката. И прозорците са били заключени. Никой не е могъл да влезе и да му стори нещо лошо.