Николай Пенчев - Жълтата кутия

Писарят изчака Евдокия да се успокои преди да зададе следващия си въпрос.

– И след това разбрахте за Чака?

Вдовицата кимна, бършейки сълзите си.

– Често ли се караха с мъжа ви? Имаха ли някакви спорове, нещо което не могат да решат!

– Никога! Гостун сам избра Чака за свой заместник. Обичаше го като син, а той му отвръщаше с уважение. Никога за нищо не са се карали. Може да са имали спорове, но нима ти не се караш с помощника си?

– И не знаеш защо са се нахвърлили един върху друг? Евдокия поклати глава.

- Казах ви всичко, което знам. Сега моля да ме оставите. Уморена съм. А вашето посещение ме разстрои допълнително.

Писарят кимна, извини се за късната визита и последван от Корсис напусна къщата.

Беше сигурен, че вдовицата не му казва всичко, което знае. Евдокия бе много по-изобретателна, отколкото се опитваше да изглежда. Ловко се бе скрила зад скръбта си, за да не каже истината. И ги бе отпратила преди да може да ѝ зададе още въпроси.

"Нищо" – помисли си писарят – "Тепърва ще се срещаме с господарката Евдокия."

Сеп спеше на пейката под лозницата. Климент и Корсис тихо минаха покрай него. Нямаше нужда да будят стария прислужник. Наистина бе станало късно.

– Утре искам да се върнеш и да разпиташ слугите. Старецът, момичето, когото още намериш за добре – писарят посочи с ръка къщата на боритаркана. – Може би ще успееш да разбереш нещо ново.

Корсис кимна и вдигна качулката си, защото от ниските облаци бе започнал да пръска дъжд. Факлите по ъглите бяха изгаснали, улиците бяха самотни, тъмни и хлъзгави.

Нападнаха ги малко след като бяха напуснали къщата на Гостун. От стените се отделиха няколко черни сенки, които без предупреждение се нахвърлиха върху писаря и помощника му. Трима скочиха срещу Корсис, двама върху Климент. Това бе грешка.

Писарят отдавна не бе онзи немощен чиновник от преди няколко години, страхуващ се да извади меча си. Всеки ден се упражняваше с Корсис, който го учеше на тайната на фехтовката. Неочаквано за себе си, Климент бе установил, че физическите упражнения му допадат и нямаше нищо против да потича в полето около Плиска, да върти меча или вдига пълните с пясък торби, приготвени от помощника му. Дори ездата бе започнала да му харесва и той все по-често излизаше да се разхожда с едрия си сив кон Фестос.

Първият нападател налетя на писаря със силен вик, въртейки над главата си двуостър меч. Климент го изчака без да помръдне, отби насочения към главата му удар и на свой ред атакува противника си с бързи къси мушкания. В същото време внимаваше да държи врага между себе си и втория нападател, така че той да не може да го нападне. Убиецът – едър мъж с мръсни дрехи и кожена маска, ядосан от несполуката на първата си атака, се хвърли отново. Оръжието му бе насочено напред и нагоре, така че писарят лесно го парира, след което се пресегна рязко, целейки гърлото на противника си. Това беше бърз и успешен удар, който обикновено му носеше успех, но човекът срещу него също не бе вчерашен. Маскираният отскочи назад и извика на другаря си да му помогне.

Отбивайки удара от боздугана на другия разбойник, който веднага се хвърли напред, Климент се завъртя с разперени ръце, стиснал меча и кинжала си, доближи се до първия нападател, така че той да няма място, в което да движи меча си и заби ножа си в корема му. Чу се стон и бандитът падна на земята, изпускайки меча, който силно издрънча.

Писарят се обърна, залепяйки се с гръб за каменната стена, готов да посрещне нападението на втория убиец. "Аз, мечът ми и врагът ми сме едно цяло. Целя него, но и себе си. Не мисля за ударите. Боже, дано това ми помогне". Думите на стрелеца Кубрат се стрелнаха като светкавица през главата на Климент, докато вторият убиец скачаше напред, размахвайки боздугана си. Писарят се дръпна встрани, блъсна нападателя в гърба, запращайки го в стената срещу него, като в същия миг стовари тежката дръжка на меча във врата му. Чу се неприятен звук от чупене на кости и бандитът се свлече под стената, в която се бе ударил.

Задъхан, Климент се обърне да види къде е Корсис. Помощникът му се бе справил с двама от другите убийци, чиито тела лежаха на улицата и притискаше последния.

В този момент от сенките изплува нов силует, стиснал в ръцете си малък арбалет и се прицели в Корсис.

– Внимавай! – извика писарят, но помощникът му усети заплахата и се хвърли към новия нападател.

Климент видя как показалецът на убиеца побелява около спусъка на арбалета, как скобата се откача, а освободената тетива изстрелва малка стрела с железен връх. Използвайки мечовете си като щит, помощникът му ги вдига пред себе си, доближавайки ефесите им един до друг. Стрелата се отби в тях, а Корсис с дълъг плавен скок стигна до стрелеца и го промуши в гърлото.