Николай Пенчев - Жълтата кутия

Стреснат от неочаквания звук, Климент тръсна глава. До него Корсис гледаше пода със замаян поглед. Сенките продължаваха да се вият по стените, но вече не изглеждаха успокоително както преди.

Какво ставаше тук? Какво бяха яли и пили двамата с помощника му? Защо в стаята бе толкова топло и задушно?

Климент рязко тръсна глава, непохватно се протегна, стана и закрачи из стаята, бършейки залялото го вино. Стигна до прозорците, отвори ги широко и с наслада пое вечерния въздух. Замайването му изчезна, мислите му отново потекоха в строен ред.

– Кажи ми – обърна се той към вдовицата, но гласът му изневери и му се наложи да прочисти гърлото си. – Кажи ми, забеляза ли някаква промяна в поведението на мъжа си в дните преди смъртта му. Беше ли разтревожен? Каза ли или направи ли нещо необичайно?

Евдокия плавно отмести ръката си, роклята ѝ се разтвори още малко, вдовицата отметна леко кърпата, покрила главата ѝ.

– Мислех, че знаеш. Човек като теб винаги е наясно... – гласът ѝ бе нисък и мамещ.

Климент внезапно усети как се ядосва. Кръвта се качи в главата му, ушите му забръмчаха. На какво си мислеше, че си играе тази жена? Че може да го размотава, правейки се на скърбяща вдовица, която се опитва да го прелъсти?

Писарят отиде до останалите прозорци и рязко отвори капаците им. В стаята нахлу хладен въздух, който окончателно го отрезви и поохлади гнева му. Пламъците на свещите се люшнаха неудържимо, сякаш недоволни от рязката промяна. Климент се обърна и насочи пръст към Евдокия:

– Тук съм по поръчение на княза! Какво знам, и какво не знам си е моя работа! Ще отговаряш на въпросите ми или ще накарам помощника си да те арестува и да те откара в подземието на двореца. Там тъкмо има свободна женска килия. Ясен ли съм?!

– Да – жената на Гостун изглеждаше шокирана.

– И свали тази глупава кърпа! Искам да виждам лицето ти като разговаряме!

Евдокия рязко дръпна края и черният плат падна от главата ѝ. Гъста медено руса коса се разпиля по раменете на вдовицата. Лицето ѝ бе меко и свежо, с изящен тънък нос, високи скули и чувствени устни. Тъмните ѝ черни очи хвърляха искри, гърдите ѝ се надигаха под тясната рокля.

Доволен от промяната в обстановката, Климент седна до мигащия Корсис и преметна крак върху крак.

– И така, питам отново: Забеляза ли нещо странно в поведението на мъжа си в дните преди да бъде убит?!

Евдокия тръсна глава, косите се разпиляха по рамената ѝ.

"Все пак е красива! Много красива! Но е красива точно като пепелянка преди да ухапе. Трябва да внимавам с тази жена" – помисли си писарят.

– Мъжът ми беше зает човек. Споделяше с мен малко за намеренията си. Беше непрекъснато в крепостта, а от както князът замина, почти се премести да живее там. Идваше си рядко и говореше за това, което трябва да свърши. Все имаше някакви задачи и се оплакваше, че всичко лежи на неговите плещи. Непрекъснато се срещаше е някой от чигатите, за да е сигурен, че всичко е наред. Винех се бе превърнал в негова сянка. Напоследък стана сприхав и избухлив, но не ми е казвал нищо необичайно.

– Значи не знаеш нищо?

Евдокия поклати глава.

- Тогава ми разкажи за вечерта, когато е бил убит.

– Бе получил известие за битката при Филипополис и победата на Борис. Знаеше, че князът скоро ще се върне. Затова реши да даде прощален банкет за тези, които са в града. Искаше да им благодари за помощта, която са му оказали. Покани всички големци и никой не отклони поканата му. Яденето, виното и забавленията се понравиха на гостите. До момента, в който не се появи непознатото момиче с жълта кожена кутия. По заповед на съпруга ми тя ѝ бе отнета, а от вътре изпадна отрязана глава – вдовицата потрепери, но бързо се съвзе. – Сред всичкия този смях и забавления, животът изведнъж ни показа колко жесток може да бъде. Разбира се, нямаше как вечерята да продължи. Прилоша ми от гледката и избягах. Всички се развикаха, празникът се провали. След това мъжът ми се скарал с Чака. Не знам защо – вдигна ръка Евдокия, за да изпревари въпроса на писаря. – Върна се вкъщи, поиска вино и меча си. Дори не разбрах какво става. Варнехът Самуил го чакаше в двора, после двамата излязоха. Мислех, че отиват да разпитват момичето. Легнах да спя. Към полунощ чух викове. Сеп ругаеше, Мария пищеше. Станах, облякох се и отидох да видя какво става. Пред вратата беше пълно с войници, които носеха окървавеното тяло на мъжа ми – Евдокия покри лицето си с ръце, гласът ѝ се разтрепери. – Лежеше, проснат върху походна носилка, целият в кръв. В следващите часове не помня точно какво стана. Мисля, че припаднах. Мария ми помогна да стигна до стаята си. Имах чувството, че и аз ще умра. Разбирам от билки и взех няколко, за да се успокоя. Спах непробудно до сутринта. Погребахме го след два дни. Опя го свещеник, както изисква новата религия. Заровихме го на новото гробище... – вдовицата зарида.