Николай Пенчев - Жълтата кутия

След това всичко стана много бързо.

Последният убиец, който до преди миг се бе сражавал с помощника му, се хвърли напред, нанасяйки хоризонтален режещ удар и макар писарят да вдигна меча си, усети как острието на противника му разсича дрехите му и го удря в ребрата.

Някой блъскаше по вратата и викаше името му.

Писарят въздъхна и бавно се изправи в кревата. Явно нямаше да се лекува повече.

Климент изкара няколко дни на легло, след като бе посечен близо до къщата на Гостун. За щастие ударът на убиеца се бе плъзнал по ребрата му без да нанесе по-сериозни поражения, но все пак изгуби много кръв.

Корсис превърза раната му на място, викна помощ и го пренесе у дома. После дойде лекар, който проми и заши раната. Въпреки това писарят трябваше да лежи, да се маже с мехлем и да пие предписаните му отвари. Лекарят идваше да сменя превръзките му, от начало по два пъти на ден, след това по-рядко. Накрая раната заздравя, но Климент още не се бе възстановил напълно.

Корсис се грижеше за него като майка. Носеше му бульони, прясно изпечено месо и хляб, добро вино и изпълняваше всичките му желания. Помощникът непрекъснато се интересуваше как се чувства господарят му и през час надничаше в стаята му, за да се увери, че всичко е наред. В началото Климент се съпротивляваше на грижите, настоявайки да извикат някоя жена да се занимава с него, но накрая се предаде пред настоятелните думи на Корсис и нито за миг не съжали за това.

Освен храна и вино, помощникът му започна да носи и новини. Така Климент разбра за смъртта на свещеника Александър. Научи и други интересни неща.

Тези, които го бяха нападнали в уличката, до един бяха бивши войници. Корсис заедно с Винех и Симеон бяха огледали труповете и двамата чигати разпознаха в тях свои бивши подчинени. Това не учуди писарят. От военните излизаха най-добрите телохранители и убийци. Въпросът бе кой ги е пратил. И защо?

Някой се опитваше да попречи на разследването му. Първо бе стрелецът във Външния град, след това наемните убийци. Това наведе мислите му в друга посока. Имаше ли нещо общо между убиеца с арбалета и мъртвите свещеници?

Писарят вече бе разбрал как е умрял Александър – със счупен врат в изкопа на строежа, но по скелето бяха намерени няколко стрели – сигурен знак, че свещеникът е бил нападнат. Корсис огледа стрелите, намерени на строежа и извадените от тялото на Агоп. Нямаше никакво съмнение, че са едни и същи – къси черни и със сиво паче перо на края. За жалост се различаваха от тези, с които бяха стреляли срещу тях. Което означаваше, че става дума за различни нападатели.

Редовно получаваше новини и за Аврора. Господарката Едвокия бе проявила щедрост, пращайки Мария да се грижи за непознатата. По настояване на Климент, на девойката бе разрешено да излиза из града, придружена от войници, но Аврора, както сега всички наричаха момичето, предпочиташе да стои в стаята си. Климент бе наредил на помощника си да следи къде ходи момичето, надявайки се това да му помогне по някакъв начин. Но при редките си излизания, девойката стигаше само до пазара, където се разхождаше, купувайки дребни неща, след което се връщаше обратно в стаята си. Единственият резултат, който постигна, бе неочакваният интерес на помощника му към Аврора. Корсис бе запленен от красотата на момичето, което измито и с нови дрехи според него изглеждало като принцеса.

Разпитът на слугите в къщата на боритаркана също не доведе до нищо. Всички потвърдиха разказа на господарката си.

"Аз съм стрелата, мишената и лъкът. Стрелям без да мисля. Бия се без да мисля. Напоследък съвсем съм спрял да мисля. Затова разследването ми е до никъде." – каза си писарят докато разсеяно търсеше дрехите си.

Блъскането продължваваше, а нахалният гостенин не спираше да вика и Климент с неприязън разпозна гласа на комита Еспор.

След като най-накрая бе пуснат да влезе, боилът поиска незабавно да види писаря, както и да получи храна и нещо за пиене.

Климент въздъхна и стана от леглото. Явно боледуването му бе приключило. Нахлузи кожения си панталон, облече вълнена риза с широки ръкави, пристегна я с колан, обу захвърлените на пода ботуши и затрополи надолу по стълбите.

– Ето те най-сетне! – провикна се Еспор, веднага щом го видя. – Крайно време бе да се появиш, не мислиш ли?

Комитът седеше в любимия стол на Климент, подпрял краката си на друг, без да се притеснява, че ботушите му са целите в кал. Чиния с гъста чорба вдигаше пара на масата пред него, до ръката му бе поставена кана с бира.