Николай Пенчев - Жълтата кутия

Мария не се показа.

За сметка на това от някъде се появи черна рунтава котка, която пъргаво скочи на пейката до Корсис и без да се плаши от него, се настани върху краката му.

"Предпочитах някой друг да е на мястото ти" – помисли си младежът, ухили се в мрака и зачеса между ушите котката, която доволно замърка.

Корсис дълго седя под лозницата, галейки новата си приятелка. Къщата на Гостун бе тиха и потънала в мрак, светеше само един от ъгловите прозорци, където бе господарската стая. Дори старият Сеп се бе запилял някъде. Или лежеше пиян в леглото си.

Накрая Корсис се умори да чака, побутна котката, която скочи от скута му и нерешително се отправи към къщата. Гърбът му се беше схванал от седенето на твърдите дъски, краката му бяха изтръпнали. Освен това беше и гладен. Може би ако намереше кухнята щяха да му дадат нещо за ядене. А кой знае, можеше и да срещне и Мария.

Помощникът на писаря се усмихна при спомена за девойката и окуражен се заизкачва по дървените стълби. Дебели, солидни и твърди, дъбовите дъски под краката му не издадоха и звук.

Вратата бе открехната и без да му мисли много Корсис просто я бутна и влезе в къщата на боритаркана. Ухаеше приятно на билки, готвено и стари дрехи, коридорът пред него бе тъмен, не се чуваше никакъв звук. Корсис бавно тръгна напред, без да знае защо го прави и как ще се оправдае, ако срещне някой. Най-добре беше да се върне на пейката и да чака появата на господаря си.

Тъкмо се канеше до поеме обратно, когато до слуха му достигна приглушено дрънчене. Изгарящ от любопитство, забравил всяко приличие и предпазливост, той се запромъква бавно напред по тъмния коридор. Иззад една от вратите се процеждаше слаба светлина.

Внимавайки къде стъпва, Корсис стигна до нея, бавно се наведе и погледна през пролуката.

Тънка свещ, поставена на резбована маса осветяваше част от помещението. Клекнала пред една от раклите в дъното, напълно погълната от заниманието си, Мария вадеше от поставеното пред нея гърне златни монети и ги прехвърляше в собствената си кесия.

Корсис се дръпна назад. Нима прислужницата крадеше?

Котката, която го бе последвала, се отърка в единия му крак и измяука.

Свещта в стаята веднага изгасна.

Писарят завари помощника си под ниско сплетена лозница, да гали излегналата се на коленете му черна котка. Климент съсредоточено изслуша разказа на Корсис, кимна с глава и без да се церемони от късния час, влезе в притихналата къща, силно викайки името на вдовицата. Домът внезапно се оживи, стъпки и гласове огласиха коридорите. Дори старият Сеп се появи от някъде, търкайки очи с мръсните ръкави на ризата си.

Евдокия ги посрещна в широка стая с дървена ламперия, седнала изправена на стол с тапицарана кожена облегалка, поставен пред маса, покрита с везана покривка. Няколко дебели свещи осветяваха помещението, разпръсквайки приятен мирис на восък и мед, в един от ъглите тлееше мангал, поръсен с ароматни билки.

Вдовицата на Гостун бе облечена с черна рокля, на главата и бе наметнат фин черен шал, който скриваше лицето ѝ, косите ѝ бяха разпуснати. Бе очевидно, че господарката Евдокия е в траур и силно скърби за мъжа си.

- Дори не знам какви ритуали да изпълнявам на гроба му. Християнски или да спазя старите обреди. Макар самият той да бе ревностен християнин. Често се допитваше до епископ Йоан. Толкова съм отчаяна – Евдокия избърса очите си с малка везана кърпичка и предложи вино. – Аз не пия – каза тя. – Никога не съм харесвала алкохола. Прави хората груби и безчувствени.

Евдокия плесна с ръце и в стаята влезе Мария, с поднос грозде и сирене, които постави на масата.

– Страхувам се, че не мога да ви предложа нищо повече от това, но не ви очаквах толкова късно – оправда се домакинята.

Климент разсеяно кимна с глава и надигна чашата си. Беше уморен, клепачите му натежаваха, виното го направи сънлив.

В стаята бе тихо и топло, сенките на свещите играеха по стените, вдовицата на Гостун говореше със сведена глава, преплела ръце в скута си, гласът ѝ бе мек и приспивен. Краят на черната ѝ рокля леко се бе отворил и от процепа се подаваше съвършено оформен бял глезен, от който писарят не можеше да откъсне поглед.

Климент си взе малко грозде и сирене, постави ги в устата си и механично задъвка. Започваше да се унася. Искаше му се да заспи, да се върне по-бързо в дома си и да се мушне под завивките. И може би да сънува господарката Евдокия. Чашата натежа в ръката на писаря и той неловко се опита да я остави на масата. Вместо това тя падна на земята със силно дрънчене, виното се изля по краката му.