Николай Пенчев - Жълтата кутия

Старецът промърмори, премлясна с уста, но продължи все така да хърка.

Без да се бави, момичето прекоси двора, загреба с черпак вода от една делва, оставена до стената и я изсипа върху главата на спящия.

– Мария! Махай се от тук развратнице! – извика стреснатият слуга, тръскайки главата си и се заклатушка към къщата, ругаейки.

– Какво ме гледаш?! – предизвикателно се обърна слугинята към Корсис. – Ти си виновен старецът да се напие! Само си търси повод. Господарката няколко пъти вече го е предупредила да внимава с виното. Не може да устои на пълна кана. Сега като го няма господарят ще го изгони като нищо! От край време не може да го понася. Не че той я обича особено, де.

– Виновен съм, признавам си! – каза Корсис с усмивка и разпери ръце срещу красивото момиче. – Не съм имал намерение да го напивам. Той сам донесе виното и чашите и седна да си поговорим. Чакам господаря ми – писаря на княза – Климент. Той разследва убийството на боритаркана Гостун и заместника му Чака.

– Чака е бил убит, така ли? Казаха ни, че сам е сложил край на живота си. Обесил се на собствения си колан – момичето седна на пейката и уж случайно се бутна в Корсис, който усети колко приятно ухае косата ѝ. Трябваше да внимава с тази прислужница. Много бързо бе съобразила какво означават думите му за Чака. И прекалено го разсейваше с думите и вида си.

- Познаваше ли го? – внезапно помощникът на писаря бе осенен от вдъхновения. Чака бе минавал за женкар и едва ли би изпуснал дивеч като Мария, а вероятно често бе идвал в къщата на Гостун. - Трябва да си го познавала!

Прислужницата се изчерви, след което предизвикателно изправи глава.

– Познавах го, да! Носеше ми вино и сладки, няколко пъти ме води на забави, правеше ми дребни подаръци. Беше ми обещал да ми купи нова рокля. Всичко беше чудесно преди тази... – момичето млъкна, стрелвайки с поглед къщата.

– Преди коя? – настоя Корсис.

– Не е твоя работа! – сопна се Мария. – И не ме занимавай с приказките си! Имам си достатъчно работа!

Прислужницата скочи сърдито от пейката и с бързи крачки се отправи към къщата.

Корсис остана, загледан в гърба на отдалечаващото се момиче. Какво бе искала да каже Мария? Че Чака е бил любовник на Евдокия и затова я е изоставил? Не бе ли намекнал нещо подобно и старият слуга? Не беше ли казал, че предишната му господарка, за разлика от сегашната била вярна съпруга.

Какво всъщност ставаше в тази къща?

Корсис погледна към слънцето. Какво трябваше да направи? Да остане да чака или да потърси господаря си и да му каже какво е научил? Нямаше защо да стои тук. Бе научил достатъчно. Корсис отвори вратата и излезе на улицата.

Трябваше да намери писаря.

Климент си купи питка с месо и лук и я изяде докато вървеше. Беше уморен, разочарован и искаше колкото може по-бързо да приключи с вдовицата на Гостун. Вече съжаляваше, че прати там Корсис, а не остави работата за другия ден.

Бе започнало да притъмнява, черни облаци затуляха небето, лъчите на весело греещото до скоро слънце с мъка си проправяха път през тях.

"Само дано не завали! Както съм облечен, целият ще подгизна" – помисли си писарят и зиморничаво се огледа. Погледът му бе привлечен от дребен мъж, който се опита да се скрие, когато очите им се срещнаха за миг.

"Следят ли ме?" – Климент изтръпна. Бе забравил колко уязвим е всъщност и колко много врагове си е създал напоследък. Особено опасни бяха тези, които го обвиняваха в разкриването на заговора срещу Борис и покръстването. Дали не бяха решили, че сега, когато князът е далеч, часът им за отмъщение е ударил? Едно бързо мушване в тълпата и всичко щеше да приключи!

Климент стисна меча си и спря пред сергията на търговец на месо, който веднага скокна да хвали стоката си и внимателно се огледа. Нямаше никакво съмнение – дребничкият черен мъж, който забеляза по-рано, се бе облегнал на стената малко по-надолу по улицата, правейки се, че скучае.

"Дали да не извикам някой патрул. Или просто да избягам?" – каза си писарят и се огледа. Имаше късмет. От близкия ъгъл се зададе вечерната стража – трима войници, въоръжени с дълги копия и леки плетени ризници. Климент въздъхна. Сега щеше да е в безопасност.

Писарят махна с ръка на разочарования търговец, че няма да купи нищо, обърна се и внезапно променяйки решението си, се втурна назад по улицата. Вместо да вика войниците на помощ, сам щеше да разбере какво става.

Нисичкият мъжът видя приближаващия се писар, отблъсна се от стената и също побягна. Провираше се между хората, блъскайки се във всеки, който му се изпречи на пътя, съпроводен от викове и ругатни и бързо се шмугна в една от страничните улички. Без да се замисля, Климент свърна след него. За своя изненада завари мъжа, спрял пред една от близките пивници да си поема дъх, опрян на оградата.