Николай Пенчев - Жълтата кутия

- И искаш аз да ти помогна? – изумен попита писарят.

Невестулката кимна с глава.

- За всички ще бъде по-добре, ако Батой бъде заловен.

- И ти ще ми помогнеш да го направя?

- Наистина бих искал, но не знам как. Никой не знае кой е Батой, нито къде е бърлогата му. Но ще поразпитам тук-там. Ако разбера веднага ще ти докладвам. Става ли?

Климент кимна, подхвърли няколко монети на крадеца и бързо се измъкна от уличката. Преди да излезе от нея, хвърли поглед през рамо. От Невестулката нямаше и следа.

Слънцето залязваше, озарявайки с лъчите си стените на Вътрешния град. Вятърът подхващаше натрупаните около тях боклуци и бавно ги завърташе около каменните стени, които се белееха в падащия мрак.

Отец Александър доволно се усмихна. Свещеникът бе останал последен на строежа. Дори помощникът му Стефан си тръгна преди час и сега изпълненото до скоро с шум и викове място бе потънало в тишина и мирис на тамян.

Александър се облегна на жезъла си. Работата напредваше бързо. Скоро щяха да бъдат поставени основите на грандиозната катедрала, на епископския дворец и на манастира. Огромни количества камъни и пръст бяха изкопани и изхвърлени, високо дървено скеле се издигаше над изкопите. И всичко това благодарение на него.

Александър се усмихна. Нямаше как князът да не оцени труда му. И да не му даде да заеме полагащия му се по право пост. В епископския дворец, който строеше.

Свещеникът остави последните лъчи на слънцето да огреят лицето му. Представи си как седи на високия, резбован и позлатен престол, как вдига главата си със скъпоценната корона, как меката коприна на фелона обгръща тялото му, как проповядва на паството си. Как повежда братята си во Христе по праведния път. Неговото място бе начело на Българската църква и вече никой нямаше да може да му оспори това. На останалите, дори на епископ Йоан, щеше да им се наложи да му се поклонят и да приемат властта му.

Някъде изтропа дъска, измяука котка и извади Александър от унеса му. Нощта бе влязла във владението си и мракът обгръщаше изкопите на строежа. Свещеникът взе запаления фенер от стойката до себе си и внимавайки да не се спъне, се запровира между подпорните колони. Нещо до него изтрака отново и Александър раздразнено се огледа. Дали някой от работниците не се бе върнал? Или бяха крадци, опитващи се да задигнат нещо под покривалото на мрака?

- Има ли някой там? – извика свещеникът, но не получи отговор. Вместо това чу бръмчене и нещо се удари в дървеното скеле чад него. Къса черна стрела се бе забила малко над рамото му, а сивото ѝ перо още вибрираше от силния удар.

Свещеникът стисна здраво фенера, повдигна расото си, приведе се и побягна по насипа. Бяха го нападнали.

Свистенето отново се чу и този път стрелата прелетя над главата му.

Как го виждаха в тъмното?

Как можеше да е толкова недосетлив?! – помисли си духовникът и прокле собствената си глупост. Фенерът го превръщаше в лесна мишена.

Александър замахна с ръка и светилникът полетя далеч над изкопите. След него веднага литна нова стрела.

Доволен, че е успял да заблудил преследвачите си, свещеникът се хвърли стремително напред. Ако успееше да стигне до края на стената щеше да бъде спасен.

– Помощ! Нападнаха ме! – извика Александър и веднага съжали за постъпката си. Отново бе издал местонахождението си.

Свещеникът стисна устни и побягна към спасителния изход. Жезълът му се закачи в някаква дупка, но Александър рязко го издърпа и продължи да тича.

Следващата стрела литна далеч в страни, но тази след нея одраска ръката му. Свещеникът се обърна да види къде са преследвачите му. И сбърка. Дългото расо се заплете в краката му, той се препъна, опита се да запази равновесие, но не успя и политна в дълбокия изкоп.

Главата му се удари в един от ъгловите камъни, тялото му се сгърчи за миг, след което се претърколи настрани и застина. Точно там, където трябваше да се издигне епископският престол.

Корсис не успя да намери писаря. Младежът дълго обикаля по улиците на Външния град, но така и не откри господаря си. Накрая разочарован се върна в къщата на боритаркана и седна под познатата му лозница. Повъртя се на пейката, погледа небето, хвърляйки по някое око и към стълбите на къщата. Дали Мария нямаше да се покаже да си поговорят отново? Пищната девойка не му излизаше от главата. Корсис прехвърли наум няколко остроумни реплики, с които би могъл да я впечатли.