Виктор Пелевин: Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

— Разкарай се.

— ?…

— Казах, разкарай се. Не ми пречи да гледам.

— А какво гледаш?

— Божичко, какъв идиот… Слънцето гледам.

Шестопръстия вдигна очи от черната почва, посипана с храна, трици и торф, примижа и се загледа нагоре.

— Да… Живеем — но защо? Това е вечната тайна. И никой не е постигнал фината нишковидна същност на светилата, да.

Непознатият обърна глава и го погледна хем с любопитство, хем с малко отвращение.

— Шестопръстия — представи се Шестопръстия.

— А аз съм Затворника — отговори непознатият. — Така ли казват във вашия социум? Фината нишковидна същност?

— Вече не — отговори Шестопръстия и изведнъж подсвирна. — Ей, глей!

— Какво? — подозрително попита Затворника.

— Гледай бе! Появи се още едно.

— И кво?

— В центъра на света никога не се появяват три светила наведнъж.

Затворника изхъмка снизходително.

— Виждал съм и по единайсет. Едно в зенита и по пет на всеки епицикъл. Вярно, не беше тук.

— А къде? — попита Шестопръстия.

Затворника не отговори. Обърна се, отдалечи се на няколко крачки, изчегърта с крак парче храна и почна да яде. Духаше слаб топъл ветрец, две слънца се отразяваха в сиво-зелените плоскости на далечния хоризонт и в тази сцена имаше толкова покой и печал, че когато замислилият се Затворник пак видя пред себе си Шестопръстия, чак трепна.

— Още ли си тук? Какво искаш?

— Нищо. Да си поприказваме.

— Като те гледам, сигурно си глупав — отговори Затворника. — Я си върви в социума. Виж колко си се отдалечил. Сериозно — върви си…

И махна към малкото мръсножълто петно, което потрепваше на хоризонта — дори не му се вярваше, че огромната развълнувана тълпа може да изглежда така оттук.

— Бих отишъл — каза Шестопръстия, — само че ме изгониха.

— Така ли? И защо? За политика?

Шестопръстия кимна и почеса единия си крак с другия. Затворника погледна краката му и поклати глава.

— Истински ли са?

— Да. Точно затова ми казаха — наближава, така да се каже, най-решителният етап, а ти имаш по шест пръста… Точно сега ли, казаха, се взе…

— Какъв „решителен етап“?

— Не знам. Всичките само се мръщят, особено Двайсетимата Най-близки, и никой нищо не знае. Само търчат и крещят.

— А, ясно — каза Затворника. — Понеже с всеки час е все по-близо, нали? И контурите му са все по-ясни.

— Да — учудено каза Шестопръстия. — А ти откъде знаеш?

— Пет такива решителни етапа съм видял досега, затова. Само че ги наричат различно.

— Стига де — каза Шестопръстия. — Той идва за пръв път.

— Да де. Дори ще ми е интересно да видя как идва за втори. Но ние всъщност говорим за различни неща.

Затворника се засмя тихо, направи няколко крачки към далечния социум, обърна се с гръб към него, наведе се и започна да рие с крака, така че зад него се вдигна цял облак от остатъци от храна, трици и прах. Докато риеше, той махаше с ръце и мърмореше нещо.

— Какво ти стана? — малко уплашено попита Шестопръстия, когато Затворника, доста задъхан, се върна при него.

— Това е жест — отговори Затворника. — Форма на изкуството. Казваш стихотворение и извършваш съответстващото му действие.

— И ти кое стихотворение каза?

— Ей това — каза Затворника.

— Това не е никакво стихотворение — каза Шестопръстия. — Нали ги знам всичките. Не наизуст де, но съм ги чувал всичките двайсет и пет. Такова стихотворение няма.

Затворника го погледна с недоумение, после явно разбра.

— Я ми кажи, поне едно помниш ли? — попита той. — Кажи ми поне едно.

— Ей сега. Близнаци… Близнаци… А бе значи говорим едно, а подразбираме друго. И после пак говорим едно, а подразбираме друго, само че наобратно някак. И е много красиво. Накрая вдигаме очи към стената и там…

— Стига — каза Затворника.

Помълчаха.

— Тебе също ли те изгониха? — наруши мълчанието Шестопръстия.

— Не. Аз ги изгоних.

— Че може ли така?

— Всякак може — каза Затворника, погледна един от небесните обекти и добави вече съвсем сериозно: — Скоро ще се стъмни.

— Стига де — каза Шестопръстия. — Никой не знае кога ще се стъмни.

— Аз пък знам. Ако искаш да спиш спокойно, прави каквото правя аз. — И Затворника почна да събира разни боклуци и да ги посипва с трици и торф. Скоро си вдигна стена, висока горе-долу колкото него, нещо като къща без покрив. Поотдалечи се от нея, погледна я със задоволство и каза: — Готово. Това го наричам убежище за душата.