Виктор Пелевин
Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела
Затворника и Шестопръстия
— Разкарай се.
— ?…
— Казах, разкарай се. Не ми пречи да гледам.
— А какво гледаш?
— Божичко, какъв идиот… Слънцето гледам.
Шестопръстия вдигна очи от черната почва, посипана с храна, трици и торф, примижа и се загледа нагоре.
— Да… Живеем — но защо? Това е вечната тайна. И никой не е постигнал фината нишковидна същност на светилата, да.
Непознатият обърна глава и го погледна хем с любопитство, хем с малко отвращение.
— Шестопръстия — представи се Шестопръстия.
— А аз съм Затворника — отговори непознатият. — Така ли казват във вашия социум? Фината нишковидна същност?
— Вече не — отговори Шестопръстия и изведнъж подсвирна. — Ей, глей!
— Какво? — подозрително попита Затворника.
— Гледай бе! Появи се още едно.
— И кво?
— В центъра на света никога не се появяват три светила наведнъж.
Затворника изхъмка снизходително.
— Виждал съм и по единайсет. Едно в зенита и по пет на всеки епицикъл. Вярно, не беше тук.
— А къде? — попита Шестопръстия.
Затворника не отговори. Обърна се, отдалечи се на няколко крачки, изчегърта с крак парче храна и почна да яде. Духаше слаб топъл ветрец, две слънца се отразяваха в сиво-зелените плоскости на далечния хоризонт и в тази сцена имаше толкова покой и печал, че когато замислилият се Затворник пак видя пред себе си Шестопръстия, чак трепна.
— Още ли си тук? Какво искаш?
— Нищо. Да си поприказваме.
— Като те гледам, сигурно си глупав — отговори Затворника. — Я си върви в социума. Виж колко си се отдалечил. Сериозно — върви си…
И махна към малкото мръсножълто петно, което потрепваше на хоризонта — дори не му се вярваше, че огромната развълнувана тълпа може да изглежда така оттук.
— Бих отишъл — каза Шестопръстия, — само че ме изгониха.
— Така ли? И защо? За политика?
Шестопръстия кимна и почеса единия си крак с другия. Затворника погледна краката му и поклати глава.
— Истински ли са?
— Да. Точно затова ми казаха — наближава, така да се каже, най-решителният етап, а ти имаш по шест пръста… Точно сега ли, казаха, се взе…
— Какъв „решителен етап“?
— Не знам. Всичките само се мръщят, особено Двайсетимата Най-близки, и никой нищо не знае. Само търчат и крещят.
— А, ясно — каза Затворника. — Понеже с всеки час е все по-близо, нали? И контурите му са все по-ясни.
— Да — учудено каза Шестопръстия. — А ти откъде знаеш?
— Пет такива решителни етапа съм видял досега, затова. Само че ги наричат различно.
— Стига де — каза Шестопръстия. — Той идва за пръв път.
— Да де. Дори ще ми е интересно да видя как идва за втори. Но ние всъщност говорим за различни неща.
Затворника се засмя тихо, направи няколко крачки към далечния социум, обърна се с гръб към него, наведе се и започна да рие с крака, така че зад него се вдигна цял облак от остатъци от храна, трици и прах. Докато риеше, той махаше с ръце и мърмореше нещо.
— Какво ти стана? — малко уплашено попита Шестопръстия, когато Затворника, доста задъхан, се върна при него.
— Това е жест — отговори Затворника. — Форма на изкуството. Казваш стихотворение и извършваш съответстващото му действие.
— И ти кое стихотворение каза?
— Ей това — каза Затворника.
Понякога тъгувам,
когато гледам напуснатите от мен.
Понякога се смея
и тогава между нас
се вдига жълта мъгла.
— Това не е никакво стихотворение — каза Шестопръстия. — Нали ги знам всичките. Не наизуст де, но съм ги чувал всичките двайсет и пет. Такова стихотворение няма.
Затворника го погледна с недоумение, после явно разбра.
— Я ми кажи, поне едно помниш ли? — попита той. — Кажи ми поне едно.
— Ей сега. Близнаци… Близнаци… А бе значи говорим едно, а подразбираме друго. И после пак говорим едно, а подразбираме друго, само че наобратно някак. И е много красиво. Накрая вдигаме очи към стената и там…
— Стига — каза Затворника.
Помълчаха.
— Тебе също ли те изгониха? — наруши мълчанието Шестопръстия.
— Не. Аз ги изгоних.
— Че може ли така?
— Всякак може — каза Затворника, погледна един от небесните обекти и добави вече съвсем сериозно: — Скоро ще се стъмни.
— Стига де — каза Шестопръстия. — Никой не знае кога ще се стъмни.
— Аз пък знам. Ако искаш да спиш спокойно, прави каквото правя аз. — И Затворника почна да събира разни боклуци и да ги посипва с трици и торф. Скоро си вдигна стена, висока горе-долу колкото него, нещо като къща без покрив. Поотдалечи се от нея, погледна я със задоволство и каза: — Готово. Това го наричам убежище за душата.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу