Виктор Пелевин: Затворникът и Шестопръстият

— Отмести се.

— ?...

— Отмести се, казах. Не ми пречи да гледам.

— А ти какво гледаш?

— Какъв идиот, Господи… Е, слънцето.

Шестопръстият вдигна поглед от черната повърхност на почвата, посипана с ядене, стърготини и ситен торф, и примижавайки, се втренчи нагоре.

— Да… Живеем, живеем — а защо? Тайна на вековете. И нима някой е постигнал тънката нишковидна същност на светилата?

Непознатият обърна глава и го погледна с гнусливо любопитство.

— Аз съм Шестопръстият, — представи се Шестопръстият.

— Аз съм Затворникът — отвърна непознатият. — Значи при вас така говорят в социума? За тънката нишковидна същност?

— Вече не е при нас — отговори Шестопръстият и изведнъж подсвирна. — Я гледай какво става!

— Къде? — подозрително попита Затворникът.

— Там, гледай! Появи се още едно!

— Е, и какво?

— В центъра на света никога не става така. Наведнъж три светила.

Затворникът снизходително изсумтя.

— Аз по едно време видях наведнъж единайсет. Едно в зенита и по пет във всеки епицикъл. Наистина, това не беше тук.

— А къде?

Затворникът премълча. Той се обърна, отиде настрана, откърти с крак от земята парче храна и започна да яде. Духаше слаб топъл вятър, двете слънца се отразяваха в сивозелените плоскости на далечния хоризонт, и в тази картина имаше толкова покой и печал, че замислилият се Затворник, забелязвайки отново пред себе си Шестопръстия, чак трепна.

— Пак ти. Е, какво искаш от мен?

— Нищо. Ще ми се да поговорим.

— Че ти не си умен, предполагам — отговори Затворникът. — Да беше отишъл по-добре в социума. А ти чак къде си се забил. Наистина, тръгвай…

Той махна с ръка по посока на тясната мръсножълта ивичка, която леко се извиваше и потръпваше — не беше за вярване, че така изглежда оттук огромната шумяща тълпа.

— Бих се върнал — каза Шестопръстият, — само че те ме прогониха.

— А? Защо? Политика?

Шестопръстият кимна и почеса единия си крак с другия. Затворникът погледна към краката му и поклати глава.

— Истински ли са?

— Че как иначе. Те така и ми казаха — сега, така да се каже, наближава най-решителният етап, а ти — по шест пръста на краката… Намерил си, казват, време…

— Какъв е пък този „решителен етап“?

— Не знам. Всички гледат ей тъй сериозно, особено Двайсетте Най- близки, и повече нищо не може да разбереш. Бягат, викат.

— А — каза Затворникът, — ясно. Навярно той с всеки час става все по- отчетлив и по-отчетлив? А контурите му все по-зрими?

— Точно така — учуди се Шестопръстият. — А ти откъде знаеш?

— Че аз вече пет броя съм видял от тези решителни етапи. Само че те се наричат различно.

— Хайде де — каза Шестопръстият. — Нали той настъпва за първи път.

— Как ли пък не. Дори би било интересно да се види как ще настъпи за втори път. Но ние говорим за различни неща.

Затворникът тихо се изсмя, направи няколко крачки по посока на далечния социум, обърна се със задник към него и започна силно да драска с крака така, че зад гърба му скоро увисна цял облак, състоящ се от остатъци от храна, стърготини и прах. При това той се оглеждаше, махаше с ръце и мърмореше нещо.

— Ти какво? — с известна уплаха попита Шестопръстият, когато Затворникът, дишайки тежко, се върна.

— Това е жест — отвърна Затворникът. — Форма на изкуството. Четеш стихотворение и извършваш съответното му действие.

— А ти какво стихотворение прочете сега?

— Ето това — каза Затворникът.

— Че какво стихотворение е това — каза Шестопръстият. — Аз, слава Богу, знам всички стихове. Е, не наизуст, разбира се, но всичките двайсет и пет съм ги чувал. Такова няма, сигурен съм.

Затворникът го погледна с недоумение, но после очевидно разбра.

— А ти поне едно помниш ли? — попита той. — Кажи някое.

— Ей сега. Близнаци… Близнаци… Е, накратко, ние там говорим едно, а подразбираме друго. А после пак говорим едно, а подразбираме друго, но сякаш наопаки. Получава се много красиво. В края на краищата вдигаме очи към стената, а там…

— Достатъчно — каза Затворникът.

Настъпи мълчание.

— Слушай, а теб също ли са те прогонили? — наруши го Шестопръстият.

— Не. Аз ги прогоних всичките.

— Нима става и така?

— Всичко става — каза Затворникът, погледна един от небесните обекти и добави с тон на преход от празни приказки към сериозен разговор: — Скоро ще се стъмни.