Виктор Пелевин: Затворникът и Шестопръстият

Както се бе вкопчил в студената ламарина на стената, Шестопръстият се вглеждаше в мъничките изподрани лица, в сивокафявите пространства на своята родина; гледаше в онзи неин ъгъл, където върху Стената на Света имаше голямо зелено петно и където бе преминало детството му. „Никога повече няма да го видя“ — помисли той и макар още да нямаше особено желание да го вижда някога, все пак гърлото му се сви. Той притисна към страната си малко парченце пръст с прилепнала сламка и мислеше колко бързо и необратимо се изменя всичко в живота му.

— Прощавайте, родни синове! — завикаха отдолу стариците-майки, поклониха се до земята и плачейки, започнаха да хвърлят нагоре тежки парчета торф.

Затворникът се повдигна на пръсти и силно извика:

Тук го улучи голямо парче торф, и той, разперил ръце и крака, полетя навън. Шестопръстият за последен път огледа всички останали долу и забеляза, че някой от далечната тълпа прощално му маха — тогава той помаха в отговор. После затвори очи и направи крачка назад.

Няколко секунди той безразборно се въртя в пространството, а после изведнъж силно се удари в нещо твърдо и отвори очи. Лежеше върху черна блестяща повърхност от непознат материал; нагоре се издигаше Стената на Света — точно същата, както изглеждаше от другата страна, а до него, протегнал ръка към стената, стоеше Затворникът. Той довършваше стихотворението си:

После той се обърна към Шестопръстия и с кратък жест му заповяда да стане на крака.

Сега, когато вървяха по гигантската черна лента, Шестопръстият видя, че Затворникът бе казал истината. Наистина светът, който те напуснаха, бавно се движеше заедно с тази лента спрямо другите неподвижни космически обекти, природата на които Шестопръстият не разбираше, а светилата бяха неподвижни — достатъчно бе да слезе от черната лента, и всичко му стана ясно. Сега изоставеният от тях свят бавно се приближаваше към зелената стоманена врата, под която влизаше лентата. Затворникът каза, че точно това е входът на Цех номер едно. Странно, но Шестопръстият изобщо не бе поразен от величието на запълващите вселената обекти — обратно, по-скоро у него се събуди чувство на леко раздразнение. „Това ли е всичко?“ — гнусливо си мислеше той. В далечината се виждаха два свята, подобни на оня, който напуснаха — те също се движеха заедно с черната лента и оттук изглеждаха доста мизерно. Отначало Шестопръстият мислеше, че те със Затворника ще се насочат към друг свят, но на половината път Затворникът изведнъж му заповяда да скочи от неподвижния бордюр на лентата, по който вървяха, надолу, в тъмната бездънна пропаст.

— Там е меко — каза той на Шестопръстия, но онзи отстъпи назад и отрицателно поклати глава. Тогава Затворникът мълчешком скочи надолу и за Шестопръстия не остана нищо друго, освен да го последва.

Този път той едва не се размаза в студената каменна повърхност, съставена от големи кафяви плочи — те се простираха до хоризонта, и всичко това изглеждаше много красиво.

— Какво е това? — попита Шестопръстият.

— Фаянс — отговори с непозната дума Затворникът и смени темата. — Скоро ще започне нощта — каза той, — а ние трябва да стигнем ей до онези места. Ще се наложи да преминем част от пътя на тъмно.

Затворникът изглеждаше сериозно загрижен. Шестопръстият погледна в указаната посока и видя далечни кубични скали с нежножълт цвят (Затворникът каза, че те се наричат „кашони“); те бяха много и между тях се виждаха празни пространства, посипани с планини от светъл талаш — отдалеч всичко това приличаше на пейзаж от щастлив детски сън.

— Да тръгваме — каза Затворникът и бързо закрачи напред.

— Слушай — попита Шестопръстия, който се пързаляше по фаянса до него, — а как разбираш кога ще настъпи нощта?

— По часовника — отвърна Затворникът. — Това е едно от небесните тела. Сега той е отдясно и нагоре — ей онзи диск с черните зигзаги.

Шестопръстият погледна твърде познатия, макар и никога да не бе привличал особено вниманието му, детайл на небесния свод.

— Когато част от тези черни линии заемат особено положение, за което ще ти разкажа някога по-късно, светлината изгасва — каза Затворникът. — Това ще се случи ей сега. Брой до десет.

— Едно, две… — започна Шестопръстият и изведнъж стана тъмно.

— Не изоставай от мен — каза Затворникът, — ще се загубиш.